Образът ѝ ми хвърли един поглед, сетне се обърна пак към Проф. Това беше една от най-могъщите Епични въобще. Искри. С потни ръце и разтуптяно сърце продължавах да я държа под прицел, каквото и да означаваше това.
— Абигейл — тихо ѝ отговори Проф.
— Джонатан — рече тя.
— Какво си направила тук? — попита той и кимна по посока на разрушението и ранените.
— Трябваше някак да те измъкна, скъпи човече — Дикцията ѝ беше изискана, като в старите филми. — Допуснах, че един безчинстващ Епичен ще привлече вниманието ти.
— А ако още не бях пристигнал в града? — поиска да узнае Проф.
— Тогава вестта за катастрофата тук щеше да те накара да побързаш — отвърна Регалия. — Но бях доста уверена, че пристигаш тази вечер. Очевидно беше, че ще дойдеш за мен, след като последната ми малка… покана се появи в Чикаго. Отброих дните. И ето те тук. Ако не друго, ти си предвидим, Джонатан.
От друг покрив недалеч избълва нов огън и озари нощта. Обърнах се с ругатня и насочих пушката натам.
— Божичко — каза Регалия с безстрастен глас. — Като че ли той наистина надхвърля моите указания.
— Той? — напрегнато попита Проф.
— Разрушение.
За малко да изтърва пушката.
— Довела си тук Разрушение? Злочестие! Какво ти става?
Разрушение беше чудовище. По-скоро природна стихия, отколкото човек. Беше оставил Хюстън в развалини, изтребвайки наред и Епични, и обикновени хора. После Албъкърки. После Сан Диего. А сега беше тук.
— Абигейл… — с болка продума Проф.
— По-добре го спри — каза Регалия. — Той е извън контрол. Боже. Какво направих. Колко ужасно.
Цветът се отцеди от нейния аватар и той с плисване падна обратно във водата. Огледах щетите през мерника на пушката. Някои хора се спасяваха с плуване от горящите покриви, докато други пищяха и се трупаха по въжените мостове. Вниманието ми привлече нов проблясък светлина. Зърнах през пламъците да се движи една фигура в черно.
— Той е тук, Проф — обявих аз. — Искри. Тя не ни излъга. Той е.
Проф изруга.
— Разучавал си Епичните. Каква е неговата слабост?
Слабостта на Разрушение? Трескаво затърсих, мъчех се да си спомня какво знам за този мъж.
— Ъъ… Разрушение… — Поех дълбоко дъх. — Висш Епичен. Пази се като предусеща заплахата. Това е свързано със способностите му да се телепортира — ако нещо може да го нарани, той се телепортира незабавно. Силата е рефлексивна, но той може да я ползва и преднамерено, което го прави много труден за улавяне. Това не е някаква незначителна способност за минаване през стени, като на Електричната, Проф. Това е пълномащабна моментална телепортация.
— Неговата слабост — подкани ме Проф, когато нов блясък избухна в нощта.
— Истинската му слабост не е известна.
— Проклятие.
— Обаче е късоглед — добавих аз. — Не е свързано със силите му, но можем да го използваме. Освен това, когато е в опасност, телепортацията му се задейства и го праща надалеч. Това го пази, но може и да се окаже нещо, от което да се възползваме, особено при положение, че според мен силите му за телепортиране имат някакво разгряване.
Проф кимна.
— Добра работа. — Той почука по мобилния си. — Тиа?
— Тук.
— Абигейл току-що ми се показа. Довела е в града Разрушение. Той причинява тези щети.
Отговорът на Тиа представляваше поредица ругатни по линията. Отклоних очи от мерника и погледнах Проф. Макар небето да бе тъмно, всичките тези бои — светещи около мен върху тухлите, дървените мостове и палатките — озаряваха лицето на Проф. Дали щяхме да се изправим срещу Разрушение, или да изчезнем? Това очевидно беше някаква клопка — Регалия най-малкото щеше да наблюдава, за да разбере как се държим.
По-умно беше да избягаме. Определено Възмездителите щяха да постъпят така преди година, преди Стоманеното сърце. Проф ме погледна. По лицето му виждах как се бори. Наистина ли можехме да оставим хората да загинат?
— Вече сме разкрити — тихо му казах аз. — Тя знае, че сме тук. Каква полза да бягаме?
Той се подвоуми, после кимна и заговори по линията.
— Точно сега нямаме време за ранените. Имаме да убием един Епичен. Всички да се срещнем на първия горящ покрив.
По линията запука вихрушка от потвърждения. Вал и Проф тръгнаха по люлеещия се мост към Тиа и Ексел, и аз ги последвах. Нервно стъпих върху моста. Дъските бяха напръскани с редуващи се неонови цветове. Това само подчертаваше тъмнината на водата долу. Докато минавахме, взех мобилния си и го закопчах с цип в джоба на рамото ми. Предполагаше се, че този джоб с непромокаем. Не че бях проверявал с повече вода от обичайния дъжд в Нюкаго.