— Бъди нащрек, синко — напрегнато каза той по линията. — Мизи, приготви експлозиви. Дейвид, има ли нещо друго, каквото и да е, което можеш да си спомниш за Разрушение или за неговите сили?
Отърсих се. Енергийният щит на Проф навярно ме беше спасил от жегата на Разрушение. Значи, вече спасяваше живота ми за втори път.
— Нищо. Съжалявам — отвърнах аз и се почувствах безполезен.
Чакахме, ала Разрушение не се появи отново. Чух обаче викове в далечината. Проф изруга и ми даде знак да се отправя по посока на виковете. Това и направих с разтуптяно сърце… Но в същото време изпитвах особеното спокойствие, което се усеща в разгара на операцията.
От едната ми страна имаше изоставени палатки, от другата хората плуваха във водата. Виковете ме отведоха до една по-висока сграда. Отвътре, зад счупените прозорци, беше пълна със светещи растения и се издигаше на десет или повече етажа над водната повърхност. В един от горните етажи проблесна светлина и аз зърнах Разрушение да минава пред едно открито място. Погледнах го през мерника и видях, че се усмихва предизвикателно. Стрелях, но той вече се беше оттеглил от полезрението ми и беше отишъл по-навътре в сградата.
Вътре продължаваха да викат хора. Разрушение знаеше, че не е нужно той да идва при нас; ние щяхме да отидем при него.
— Влизам — обявих аз и хукнах към въжения мост, водещ до високата сграда.
— Внимавай — отвърна Проф. Виждах го да се движи по неговия мост в същата посока. — Мизи, можеш ли да закрепиш един ключ майка върху нещо опасно?
— Ъъъ… Така мисля…
Ключ майка беше съкратено от „майка и дете“. Бомба, която може да остане спяща, докато получава редовен радиосигнал. Когато сигналът престане, бомбата избухва. Нещо като електронен ключ на мъртвеца.
— Умно — прошепнах аз, докато вървях по нестабилния мост, а водата под мен тъмнееше. — Да прикрепим бомбата и да го накараме да се телепортира с нея. Да го взривим, където и да отиде.
— Аха — отвърна Проф. — Стига да подейства. Носи си дрехите, значи явно може да телепортира предметите, които са върху него. Но това автоматично ли става, или той може съзнателно да избира?
— Не съм убедена, че изобщо можем да прикрепим нещо към него — каза Тиа. — Усещането му за опасност може да го накара да се телепортира ако само се пресегнеш към него.
Разумно казано.
— Имаш ли по-добър план? — попита Проф.
— Не — рече Тиа. — Мизи, накарай го да проработи.
— Разбрано.
— Тиа, работи по плана за изтегляне — додаде Проф. — Просто за всеки случай.
Стиснах зъби. Още бях на моста. Искри. Невъзможно беше да не обръщам внимание на водата долу. Тръгнах по-бързо, нетърпелив да се добера до сградата. Там поне морето нямаше да се вижда. Мостът не водеше до покрива, а до един счупен прозорец на етажа, където видях Разрушение.
Добрах се до прозореца и приклекнах преди да вляза. Внимавах как се очертава силуетът ми. Вътре, току до прозореца, клоните бяха отрупани със светещи плодове. Цветовете тегнеха, обсипани с вихър от багри. Вътре имаше същинска джунгла. От засенчените клони и призрачните плодове се излъчваше злокобно сияние. Неловко. Като да намериш зад леглото си сандвич от преди три седмици, а в същото време да се кълнеш, че си доял проклетото нещо. Погледнах през рамо. Мизи беше заела позиция от другата страна на моста, за да ми осигури огнева поддръжка, но в момента главата ѝ беше сведена над раницата — приготвяше експлозивите. Пак се обърнах и, с пушката на рамо, пристъпих през прозореца. С едно бързо движение огледах всички страни през мерника. От тавана висяха ластари, а от пода никнеха филизи и избутваха килимите в тази някога хубава офис сграда. Бюрата — едва видими през всичко това — се бяха превърнали в цветни лехи. Мониторите на компютрите бяха обрасли с мъх. Въздухът тежеше от влага, като в подземните улици след дъжд. Сияещите плодове едва осветяваха помещението, затова пипнешком си запроправях път напред в този свят на шумолящи сенки. Движех се в посоката, откъдето последно чух викове, макар те вече да бяха спрели.
Скоро се озовах на едно неголямо разчистено място с изгорели палатки и няколко димящи трупа. Разрушение не се виждаше никъде. Умишлено е избрал това място, помислих аз, докато оглеждах стаята, опрял приклада на пушката в бузата си. Тук горе няма да можем да се поддържаме един друг и ще издаваме мястото си с целия шум, който вдигаме.
Искри. Не бях очаквал Разрушение да е толкова умен. Предпочитах образа, който пазех в ума си — на вилнеещо безмозъчно чудовище.