Измъкнах балон, обърнах се и изчаках един удар на сърцето, докато на една от стените не се образува електричество и не издаде Електричната. Тя се появи секунда по-късно и аз запратих балона си по нея. Тя изруга, отскочи настрани и по стената се разплиска червенина.
Обърнах се, побягнах, промъкнах се през врата в някаква спалня и се насочих към балкона.
— Тя се бои от сока, Тиа — обясних аз. — Първият ми балон спря енергийно избухване. Напипали сме слабостта.
— Все пак тя спря куршума ти.
Вярно. Изскочих на балкона и се огледах за въжената линия.
Нямаше я там.
Тиа изруга в ухото ми.
— За това ли тичаше? Въжената линия е два апартамента по-нагоре, слонце.
Искри. Оправдава ме това, че всички коридори и стаи изглеждат много еднакви, когато всичко е направено от стомана.
Бумтящият коптер вече беше наблизо; Коуди почти е дошъл.
Скръцнах със зъби, покатерих се на парапета и после подскочих към горния балкон. Хванах се за парапета му — на едното ми рамо се полюляваше пушката, на другото раницата — и се набрах на ръце.
— Дейвид… — започна Тиа.
— Главната точка на капана функционира ли още? — попитах аз и прескочих няколко замръзнали в стомана градински стола. Достигнах другата страна на балкона и скочих на парапета.
— Приемам мълчанието ти за „да“ — продължих аз и подскочих.
Ударих се здраво и се забих в стоманеното перило на горния балкон. Хванах се за един от прътите и погледнах надолу — люлеех се на височина дванадесет етажа във въздуха. Потиснах страха си и с усилие се покатерих.
Зад мен Електричната надзърна от долния балкон. Бях я уплашил. Което беше и добре, но и зле. За следващата част от нашия план тя ми трябваше безразсъдна. Това, за съжаление, означаваше да я провокирам.
Набрах се на балкона, извадих балон със сок и го хвърлих към нея. После, без да чакам да видя дали балонът е улучил, скочих на парапета, хванах дръжката на въжената линия и се оттласнах.
Балконът избухна.
За щастие, въжената линия беше хваната за покрива, а не за самия балкон, и въжето остана стабилно. Докато се спусках все по-бързо по него, около мен през мрака профучаваха парченца разтопен метал. Всъщност тези приспособления са много по-бързи, отколкото изглеждат. Небостъргачите и от двете ми страни се размазаха. Сякаш наистина падах.
Успях да извикам — наполовина в паника, наполовина в екстаз — преди всичко около мен да се завърти, да се ударя в земята и да се изтърколя на улицата.
— Уха — отбелязах аз и се изправих от земята. Градът се завъртя накриво. Рамото ме болеше и при все че чух хрущене при приземяването си, то не беше високо. Даденото ми от Проф защитно поле се изчерпваше. Полетата можеха да понесат много удари, преди да му се наложи да ги подновява.
— Дейвид? — обади се Тиа. — Искри. Електричната преряза въжето с един от изстрелите си. Ето защо падна накрая.
— Балонът подейства — произнесе по линията нов глас. Проф. Имаше силен глас, груб, но солиден. — Излязох. По-рано не можех да се свързвам. Енергийният мехур пречеше на сигнала.
— Джон — заговори го Тиа. — Не трябваше да се биеш с нея.
— Просто стана — отсече Проф. — Дейвид, жив ли си?
— Горе-долу — отвърнах аз, изправих се с усилие и взех раницата; беше се смъкнала при спускането ми. От дъното ѝ се процеждаше червена напитка. — Но не съм сигурен за балоните ми. Като че има неколцина пострадали.
Проф изръмжа.
— Можеш ли да го направиш, Дейвид?
— Да — твърдо отговорих аз.
— Тогава тичай за главната точка на капана.
— Джон — намеси се Тиа. — Ако си излязъл…
— Електричната не ми обърна внимание — обясни Проф. — Точно като преди, с Митоза. Те не искат да се бият с мен; искат вас. Трябва да я ликвидираме, преди да се е добрала до групата. Помниш ли пътеката, Дейвид?
— Разбира се — отговорих аз и се огледах за пушката си.
Беше счупена наблизо — пукната през ложата. Искри. Май бях оплескал нещата и със спусъка. Нямаше скоро да стрелям с нея. Проверих набедрения кобур и пистолета в него. Изглеждаше добре. Е, добре колкото един пистолет. Ненавиждам ги.
— Проблясъци в прозорците на оня апартаментски комплекс и отиват надолу — докладва Коуди от коптера. — Телепортира се по външната стена и се насочва към земята. Преследва те, Дейвид.
— Това не ми харесва — обади се Тиа. — Според мен трябва да го прекратим.
— Дейвид смята, че може да го направи — рече Проф. — А аз му вярвам.
Въпреки настоящата опасност, аз се усмихнах. Преди да стана един от Възмездителите, не си бях давал сметка колко самотен всъщност е бил животът ми. Да чувам такива думи… беше добре. Наистина добре.