— Дейвид? О, искри!
Отворих очи и открих, че Тиа е коленичила над мен. Ексел стоеше на няколко стъпки зад нея и се оглеждаше тревожно с автомат в ръце.
— Какво стана? — попита Тиа.
— Разрушение — отвърнах аз и закашлях. С помощта на Тиа се надигнах да седна. — Хвърли ме във водата с верига на крака. Аз… — Млъкнах и се вторачих в крака си. Кой ме спаси?
— Спаси те?
Погледнах неподвижните води. Никой не беше изплувал след мен, нали така?
— Мизи ли беше?
— Мизи е с нас — отговори Тиа и ми помогна да се изправя на крака. — Не знам за какво говориш. Можеш да ни осведомиш после.
— Какво стана с Разрушение? — попитах аз.
— Отиде си, засега — отговори Тиа.
— Как?
— Джон… — Тя млъкна и срещна погледа ми. Не го изрече, но аз разчетох смисъла.
Проф беше използвал силите си.
Тиа кимна по посока на лодката, която се поклащаше във водата наблизо. Мизи и Вал седяха вътре, ала от Проф нямаше и следа.
— Само секундичка. — Взех оръжието си, все още замаян от изпитанието. Близо до него намерих бомбата на Мизи, все още залепена за предницата на ризата на Разрушение. Нямаше да избухне, ако не се озовеше прекалено далеч от радио сигнала. Омотах я в останките от ризата и се отправих към малката лодка. Ексел ми подаде ръка и ми помогна да сляза вътре.
Настаних се до Мизи, която ме погледна и веднага сведе очи. Трудно ми беше да преценя заради тъмната ѝ кожа, но ми се стори, че се изчервява от неудобство. Защо не ми беше пазила гърба, както каза, че ще прави?
Вал запали малкия мотор. Явно вече не я беше грижа, че ще привлече внимание. Регалия беше установила къде сме и се беше появила пред нас. Нямаше смисъл да се крием.
Толкова по въпроса с пазенето на тишина, рекох си аз.
Докато се отдалечавахме от полесражението, забелязах как хората почват да надзъртат от укритията си. С широко отворени очи те наизлизаха при съборените палатки и по тлеещите покриви. Това тук беше само малка част от града, а и разрухата не беше пълна, ала все пак имах чувството, че сме се провалили. Да, бяхме изтласкали Разрушение, но само временно, при това единствено с помощта на силите на Проф.
Онова, което не разбирах, беше как го е направил. Как можеха силовите полета или разлагането на метала да отблъснат Разрушение?
От свитите пози на останалите можех да съдя, че и те се чувстват като мен — че тази вечер сме се провалили. Плавахме край разбитите покриви в мълчание.
Открих, че наблюдавам хората, които се бяха насъбрали. Повечето май не ни обръщаха внимание — навярно в хаоса те се бяха изпокрили и бяха пропуснали много от подробностите. Човек се научава да не надига глава, когато наблизо има Епични. Надявах се да им изглеждаме просто като група бегълци. Но наистина хванах някои да наблюдават преминаването ни. Някаква по-стара жена, която притискаше до гърдите си дете, кимна с нещо като уважение. Младеж, който надзърна през ръба на покрива близо до изгорелия мост, притеснен, все едно очакваше Разрушение да се върне всеки миг и да ни унищожи, задето сме дръзнали да му се противопоставим. Млада жена с червено яке с вдигната качулка ни наблюдаваше, застанала сред групичка ора, а дрехите ѝ бяха влажни… Влажни дрехи. Незабавно се съсредоточих и зърнах лицето ѝ под качулката, когато тя ме погледна.
Меган.
Задържа погледа ми само за миг. Меган беше… Зарево. След секунда тя се обърна и изчезна сред гражданите, изгуби се в нощта.
Значи наистина си тук, помислих аз и си припомних плисъка, усещането за нечии ръце върху крака ми секунди преди да бъда свободен.
— Благодаря ти — прошепнах аз.
— Това пък какво беше? — попита Тиа.
— Нищо — отвърнах аз, облегнах се в лодката и се усмихнах, въпреки изтощението.
14.
Продължихме напред в тъмнината и влязохме и част от града, която видимо беше по-слабо населена. И тук сградите стърчаха от водите като островчета, а из горните им етажи светеха плодове, но цветовете на боите бяха избледнели или липсваха, а между сградите нямаше мостове. Навярно тук те бяха твърде раздалечени.
Когато напуснахме онези части на града с ярките бои, наоколо притъмня още повече. Плаването през тези води в черната нощ, когато единствено луната ни даваше светлина, беше дълбоко обезпокоително. За щастие Вал и Ексел включиха мобилните си и те бяха достатъчно ярки, та да ни послужат за някакво осветление.
— И тъй, Мисури — заговори Вал откъм кърмата. — Имаш ли нещо против да ни обясниш защо допусна Дейвид да бъде нападнат — и почти убит — сам, без никакво подкрепление?