— За миене на съдове — потвърди Вал. — Променя повърхностното напрежение на водата и така за нея става почти невъзможно да я контролира.
— Освен това пречи да вижда през водата — додаде Ексел.
— Прекрасно — отговорих. — Нейната слабост?
— Не и доколкото ни е известно — енергично каза Мизи. — Просто има ефект върху силите ѝ. По-скоро е като това да изсипеш кофа вода върху някой огнен Епичен и способностите му да почнат да съскат. Обаче е ииистински полезно.
— Полезно, но може би безсмислено — намеси се Вал, докато изтръскваше последната бутилка. — По-рано използвахме това само като предпазна мярка. Тиа, тя ни видя. Сигурна съм, че е идентифицирала всеки от нас.
— Ще се справим с това — отговори Тиа.
— Но…
— Загасете светлините — каза Тиа.
Вал, Мизи и Ексел се спогледаха. После изключиха мобилните си и мястото потъна в мрак. Стори ми се също добра предпазна мярка — ако Регалия успееше да погледне в това помещение, щеше да види само чернота.
Лодката ни се заклати и аз тревожно стиснах ръката на Мизи. Явно нещо ставаше вътре. Да не би отнякъде да течеше вода? Искри! Сградата ли потъваше? Или по-лошо — да не би Регалия да ни беше открила?
Лодката се успокои, но за миг тази неподвижност беше още по-плашеща. Сърцето ми блъскаше и аз си представих как отново се озовавам във водата с веригата на крака. Как потъвам в дълбините. Мизи ме дърпаше за ръката. Излизаше от лодката, обаче в неправилната посока. Във водата. Ама…
Чух, че стъпалото ѝ попадна върху нещо твърдо. Какво? Оставих се да ме изведат от лодката и се озовах върху нещо метално и хлъзгаво. Да не ме бяха обърнали? Не, вървяхме върху нещо, което се беше издигнало от водата вътре в помещението. Платформа?
Когато стигнахме до един люк и аз слязох пипнешком надолу, внезапно разбрах. Не беше платформа.
А подводница.
15.
Подвоумих се, застанал в тъмнината и стиснал стълбата към вътрешността на подводницата, която още не виждах. Не си бях давал сметка, че цялата тази работа с „водата“ ще е проблем за мен. Искам да кажа… половината свят е вода, нали така? А и ние сме наполовина от вода на всичкото отгоре. Затова би трябвало на влизане в подводницата да се чувствам като овца, която пада върху бала памук.
Да де, обаче не се чувствах така. Чувствах се като овца, която пада върху куп пирони. Мокри пирони. На дъното на океана. Но нямаше да допусна другите Възмездители да видят как се потя. Нищо че не можеха да ме видят в тъмното. Да ме чуят как се потя? Пфу. Както и да е. Преглътнах и пипнешком слязох в подводницата. Последни се чуха тежките стъпки на Ексел. Нещо тупна над нас и предположих, че той затваря люка и го запечатва.
Вътре беше тъмно като въглища в полунощ. Или пък като грозде в полунощ, или като каквото и да е в полунощ. Пипнешком се добрах до седалка, а машината почна да мърка и бавно потъна.
— Вземи — каза Мизи и тикна нещо в ръката ми. Кърпа. — Попий всичката вода, която може да си донесъл вътре.
Радостен, че имам какво да правя, аз изтрих седалката и пода, който беше постлан с килим. Последва нова кърпа и аз се подсуших възможно най-добре. Очевидно укриването от Регалия налагаше да сме сигурни, че наоколо няма открити водни повърхности.
— Окей? — попита Мизи след няколко минути.
— Всичко е наред — отговори Вал.
Мизи включи мобилния си и ни обля в светлина. Това ми позволи да огледам помещението. От двете му страни се редяха тапицирани с плюш оранжеви и сини винилови седалки под илюминатори, покрити с плътен черен плат. Разбрах, че въпреки очакванията ми, това не е военна подводница. Беше някакво превозно средство за разглеждане на забележителности, като онези, с които хората обикалят рифовете. Килимът на пода явно беше сложен по-късно, за да не се образуват локви по пода.
Ексел бдително търсеше пропусната от нас в тъмнината вода.
— Предполага се, че на Регалия ѝ трябват поне два пръста вода, за да може да вижда — обясни ми той. — Но предпочитаме да не рискуваме.
— Има ли значение? — попитах аз. — Не може ли просто да погледне под вълните и да ни намери?
— Не — отвърна Тиа. Тя се беше настанила на последната седалка, до нещо, което приличаше на тоалетна. Там беше окачен надпис „Бункер с експлозиви на Мизи. Влез с мир. Излез на парчета“. Дръжката беше счупена и вратата се люшкаше.
— Представи си, че се свързваш с мен по мобилния си — продължи Тиа. — Моето лице се появява на твоя екран, а твоето — на моя. Би ли могъл, ако поискаш, да обърнеш перспективата и да погледнеш вътре в моя мобилен?