— Макар че те изложих на опасност?
— Измъкнах се, нали?
Мизи хвърли поглед към гърлото ми. Това ми припомни болката и аз се попипах. Болеше при дишане.
— Аааха — проточи тя. — Просто се държиш мило, но аз го оценявам. Не очаквах ти да си мил.
— Аз?
— Разбира се! — Тя явно възвръщаше малко от присъщата си напереност. — Убиецът на Стоманеното сърце, човекът, който придума Федрус да атакува Стоманеното сърце. Очаквах да си страховит, мрачен, „те убиха баща ми“, сериозен и всичко останало.
— Колко знаеш за мен? — изненадах се аз.
— Вероятно повече, отколкото би трябвало. От нас се очаква да сме потайни и така нататък, но не мога да не задавам въпроси, нали разбираш. И… добре де… може и да съм подслушвала, когато Сам каза на Вал какво планирате вие в Нюкаго…
Тя направи някаква извинителна гримаса и сви рамене.
— Е, повярвай ми, аз съм по-сериозен, отколкото изглеждам. Сериозен съм толкова, колкото лъвът е оранжев.
— Значи… средно сериозен? Понеже лъвът е по-скоро жълтеникав?
— Не, оранжев е. — Позамислих се. — Не е ли оранжев? Всъщност никога не съм виждал лъв.
— Май тигрите са оранжеви — каза Мизи. — Но само наполовина, защото имат черни ивици. Може би трябва да си сериозен, колкото е оранжев портокалът.
— Прекалено очевидно е — възразих аз. — Сериозен съм, колкото лъвът е жълтеникав.
Свърши ли работа? Или просто ми се изплъзна от езика?
Мизи вирна глава и ме погледна.
— Малко си странен.
— Не, виж сега, просто сравнението не се получи. Схванах. Сериозен съм като…
— Не, не, всичко е наред — отвърна Мизи с усмивка. — Харесва ми.
— Аха — намеси се през смях Ексел. — Ще запомня това с портокала за некролога ти.
Страхотно. Няколко часа в новия отряд и вече ги бях убедил, че Убиецът на Стоманеното сърце е очарователно чалнат. Облегнах се в седалката и въздъхнах.
Пътувахме някое време, около час или повече. Достатъчно, та да не съм сигурен дали още сме във Вавилар. Най-сетне подводницата забави. След миг цялата се залюля, а от външната ѝ страна щракнаха някакви клампи.
Където и да отивахме, бяхме пристигнали. Ексел стана и изрови кърпи. Кимна на Вал, която се качи по стълбата.
— Угасете светлините — каза тя.
Ние покорно угасихме. Чух как Вал отваря люка горе. Нахлу вода, но по звука разбрах, че Ексел бързо я е попил.
— Излизаме — прошепна ми Мизи. Пипнешком се добрах до стълбата и пуснах останалите да се качат преди мен. Чувах ги да бъбрят горе, затова щом Тиа приближи стълбата, знаех, че е последна.
— Проф? — попитах я тихичко.
— Другите не знаят какво точно се случи — прошепна тя. — Казах им, че Проф е извел Разрушение, че той самият е добре и ще ни настигне.
— А какво се случи всъщност?
В тъмнината Тиа не отговори.
— Тиа, тук само аз освен теб знам за Проф. Можеш да ме ползваш като ресурс. Мога да помогна.
— Точно сега Проф няма нужда нито от моята, нито от твоята помощ — отговори тя. — Просто му трябва време.
— Какво направи?
Тя тихо въздъхна.
— Умишлено се остави да го удари огнена вълна, нещо, от което нормален човек не би оцелял. Докато Разрушение стоеше над него и злорадстваше, Джон се прицели, скочи и грабна очилата му. Подсказването, че Разрушение е късоглед? Оказа се, че е добро.
— Хубаво.
— Джон каза, че онова същество е обезумяло от страх — прошепна Тиа. — Разрушение се телепортира и повече не се върна. Джон е в безопасност и всичко е наред. Затова можеш да престанеш да се тревожиш.
Оставих я да мине напред. Не всичко беше наред. Щом Проф се държеше настрани, значи се боеше от това как би действал в наше присъствие. Неохотно нарамих раницата и пушката и се качих в някаква стая, където беше тъмно като в рог.
— Дейвид, излезе ли? — долетя гласът на Вал в мрака.
— Аха.
— Насам.
Последвах гласа ѝ. Тя ме взе за ръката и ме въведе през врата, закрита с някаква черна завеса. Влезе след мен, после затвори вратата зад гърбовете ни и отвори друга пред нас. Навлезе светлина и аз успях най-сетне да видя скривалището, което служеше на Възмездителите за база във Вавилар.
Оказа се, че съвсем не е някаква дупка.
Беше голяма къща.
16.
Разкошни червени килими. Тъмен паркет. Фотьойли. Бар с кристални чаши, които отразяваха светлината от мобилния на Вал. Пространство. Много пространство.
Челюстта ми удари пода. Вратата, технически погледнато. Праснах се в нея, когато влязох в стаята и се обърнах в опит да се огледам на всички страни едновременно. Мястото приличаше на кралски дворец.