Не… не, приличаше на двореца на някой Епичен.
— Как… — Пристъпих в центъра на стаята. — Още ли сме под водата?
— Предимно — отвърна Вал. — Намираме се в подземния бункер на някакъв богаташ на Лонг Айлънд. Хауърд Райтън. Построил е бункера със собствена система за филтриране на въздуха в случай на ядрено замърсяване. — Тя метна раницата си на бара. — За негово нещастие, той е предвидил неправилния апокалипсис. Някакъв Епичен свалил самолета му, когато той се прибирал от Европа със семейството си.
Отново погледнах към късото преддверие, което водеше към дока за подводницата. Ексел затвори вратата и преддверието потъна в тъмнина. Имах смътното впечатление, че сме изплавали през пода на помещението, което навярно имаше някакъв механизъм за приставане. А как подводницата беше пристанала под бункер в земята?
— Склад — обясни Ексел, клатушкайки се край мен. — Бункерът на Райтън разполагал с голям склад за съхранение на провизии, изсечен отдолу. Сега складът е наводнен, а ние отворихме едната му страна и образувахме нещо като пещера, където можем да вкарваме подводницата. Проф проряза пода и инсталира механизма за приставане преди няколко години.
— Джон обича да има обезопасени места във всички градове, които може да посети — додаде Тиа и се настани на един от плюшените дивани с мобилния си. Той щеше да работи тук: мобилните работеха в стоманените катакомби на Нюкаго, затова бях съвсем сигурен, че могат да работят навсякъде. Честно казано, без моя мобилен се чувствах малко гол. Бях спестявал пари с години, докато работех във Фабриката, за да го купя. Сега пушката ми беше счупена и мобилният го нямаше и аз установих, че всъщност не притежавам много от този период в моя живот.
— А сега какво? — попитах.
— Сега чакаме Джон да приключи с разузнаването — отговори Тиа — и ще пратим някой да го вземе. Мисури, защо не покажеш на Дейвид неговата стая? — Което ще го разкара от главата ми засега, подсказваше тонът ѝ.
Метнах раницата през рамо, а Мисури кимна и заприпка по някакъв коридор, понесла фенерче. Внезапно осъзнах точно колко съм уморен. Макар да пътувахме дотук през нощта, все още не бях превключил напълно дните и нощите. През последните няколко месеца за мен беше новост да живея на светло и аз ѝ се наслаждавах.
Е, явно тъмнината пак се превръщаше в нещо нормално. Последвах Мизи извън големия салон по коридор, украсен с художествени фотографии на пръсната във въздуха цветна вода. Прецених, че това би трябвало да минава за модерно и шикозно. А на мен само ми напомни, че се намираме на дъното на океана.
— Не мога да повярвам колко е хубаво тук — казах аз и надникнах в някаква библиотека, където имаше повече книги, отколкото бях виждал през живота си. По стените в повечето стаи светеха малки аварийни лампи, затова заключих, че имаме захранване.
— Аааха — проточи Мизи. — Хубаво им беше на хората тук, на Лонг Айлънд, нали. Плажове, големи къщи. Като бях малка, идвахме тук и аз играех на пясъка и се питах какво ли е да живееш в някоя от тези големи къщи. — Тя прокара пръсти по стената, докато вървяхме. — Веднъж минах с подводницата покрай стария ми апартамент. Забавно.
— Тежко ли ти беше да го видиш сега?
— Ами. Едва помня дните преди изгрева на Злочестие. По-голямата част от живота ми мина в Цветното село.
— Къде?
— Кварталът в центъра. Добро място. Няма много банди. Обикновено има храна.
Последвах я нататък по коридора, а тя ми посочи една врата във вестибюла.
— Баня. Влез в първата врата и винаги затваряй. После мини през другата врата. Няма осветление; трябва да се движиш пипнешком. Има тоалетна и мивка. Това е единствената течаща вода тук. Никога не изнасяй нищо, дори чаша вода за пиене.
— Регалия?
Мизи кимна.
— Извън обхвата ѝ сме, но макар тя почти никога да не се движи, преценяваме, че е по-добре да сме сигурни. Ако накрая открие това място, мъртви сме.
Не бях сигурен. Както и Тиа изтъкна, Регалия можеше да ни убие горе, а не го стори. Явно сдържаше тъмнината, също като Проф.
— Бандите — казах аз и продължих да вървя нататък с Мизи. — Регалия се е отървала от тях?
— Да. Остана само бандата на Нютън, но дори и тя е доста мека напоследък, като за Епична.
— Значи Регалия е добра за града.
— Е, ако не се брои това, че го наводни, убивайки десетки хиляди при това. Но предполагам, че и сравнение с това каква беше, сега не е толкова лоша. Както кучето, което ръфа глезена ти, е по-приятно в сравнение с кучето, което преди това е ръфало главата ти.