— Хубаво сравнение — отбелязах аз.
— Но шокиращо лишено от лъвове — отвърна Мизи и влезе в друга просторна стая. Колко голямо беше това място? Стаята, в която влязохме, беше овална и имаше пиано — никога не бях виждал пиано, освен по филмите — и елегантни маси от другата страна. Таванът беше боядисан в черно и… Не. Не беше черно. Това беше вода.
Зяпнах и се свих, щом осъзнах, че таванът е изцяло от стъкло и гледа към тъмните води. Малък пасаж риби мина отвън и, кълна се, видях нещо по-едро да плава нататък. Сянка.
— Този тип е построил бомбоубежище с оберлихт?
— Петнадесет сантиметра акрил — отговори Мизи и затъмни фенерчето. — С капак от стоманена плоча, който се прибира. И преди да си попитал: не, Регалия не може да вижда през него. Първо, както подчертах, ние сме достатъчно далече от града, та да сме вън от обсега ѝ. Второ, на нея ѝ трябва открита водна повърхност. — Тя се поколеба. — Като заговорихме за това, ще ми се да можехме да го затворим. Проклетата плоча е запънала отворена там горе.
Минахме бързо през тази ужасна стая и се озовахме в поредния приятен коридор без прозорци. Малко по-нататък Мизи отвори една врата и ме подкани да вляза в огромна спалня.
Аз надзърнах вътре и попитах:
— С Ексел ли ще деля стаята?
— Да делиш ли? — учуди се Мизи. — Тук има дванадесет спални. Заеми две, ако искаш.
Подвоумих се. Гледах етажерките от тъмно дърво, дебелия червен килим и леглото, което беше като наистина грамадна препечена филия.
В Нюкаго цял живот спестявания отидоха почти напълно, за да разполагам със самостоятелен малък апартамент от една стая. А тази спалня беше поне четири пъти по-голяма.
Влязох и оставих раницата си на пода. Изглеждаше миниатюрна в просторната стая.
— Фенерчето е на масата там — каза Мизи и насочи светлината на мобилния си. — Тъкмо получихме доставка енергийни клетки от вашия приятел в Нюкаго.
Приближих до леглото и го побутнах.
— И хората спят на толкова меко?
— Е, разполагаш и с пода, ако си склонен на това. Ключовете за лампите не работят, но някои от контактите работят. Пробвай ги, за да заредиш мобилния. Би трябвало да намериш някой със захранване.
Вдигнах моя строшен мобилен.
— О. Добре — каза тя. — Ще стъкмя нещо ново за теб утре.
Пак заръчках завивките. Клепачите ми висваха като сърдити пияници, които се препъват по улицата в търсене на канавка, където да повърнат. Имах нужда от сън. Но имаше толкова много неща, които не знаех.
— Проф ви е сложил тук да наблюдавате, хора — обърнах се аз към Мизи и приседнах на леглото. — За доста време, нали?
— Ъхъ — рече Мизи и се облегна на вратата.
— Каза ли защо?
— Винаги съм смятала, че той искаше всяка информация за Регалия, до която може да се добере. За момента, когато решим да я нападнем.
— Съмнително. Преди Стоманеното сърце, Проф никога не беше нападал толкова важни Епични. Пък и Възмездителите почти никога не се занимават с дълго срочно наблюдение. Обикновено влизат в даден град и излизат след по-малко от два месеца, като оставят няколко трупа зад себе си.
— А ти знаеш толкова много за начина на действие на другите клетки на Възмездителите? — Каза го през смях, все едно беше някаква глупост.
— Аха — искрено отвърнах аз. — Доста много.
— Така ли е?
— Аз… малко се вманиачавам, когато се захвана с нещо — Но не зубрачески. Каквото и да приказва Меган. Друг път ще ти разкажа. Май ще заспя.
— Приятни сънища тогава — отговори Мизи. Обърна се и се отдалечи, а светлината си отиде с нея.
Проф е знаел, размишлявах аз, щом се покатерих в леглото. Не е ударил Регалия, понеже е знаел, че тя опитва да стане по-добра. Той трябва да се чуди… има ли начин всичко това да се получи. Да се заобиколят силите, развалящи хората, които ги използват. Прозинах се и разсъдих, че може би трябва да се преоблека…
Но сънят ме надви преди това.
Част трета
17.
Събудих се в тъмнина.
С пъшкане се размърдах в твърде пухкавото легло. Все едно плавах в бита сметана. Най-после успях да се добера до ръба на леглото и седнах, прокарвайки пръсти през косата си. По рефлекс се пресегнах за мобилния и заопипвах нощната масичка, докато не се досетих, че е счупен и съм го дал на Мизи.
За миг се почувствах изгубен. Колко беше часът? Колко дълго бях спал? Докато живеех в подземните улици, често се налагаше да разчитам на мобилния, за да разбера кое време е. Дневната светлина беше част от спомените, също като тревата в парковете и гласът на майка ми.