Проф се умисли, обърна се и загледа през трепкащата синя вода.
— Вал, твоят отряд разполага ли с оперативен план за премахването на Нютън?
— Да, обаче…
— Обаче?
— Планът зависеше от Сам и от спирила.
— Спирил ли? — попитах аз.
— Повреден е — отговори Вал. — Неизползваем.
От тона ѝ разбрах, че това е чувствителна тема.
— Работете с Тиа и Дейвид — каза ѝ Проф. — Преразгледайте плановете си и ми представете няколко сценария за премахването на Нютън. После измислете няколко и за Разрушение. Ще вървим по плана на Дейвид и ще използваме ударите срещу тези двамата, за да измъкнем Регалия. Дайте ми също така и списък на местата, където вашият отряд потвърдено е виждал образите на Регалия.
— Разбрано — отговори Вал. — Но нямаме много такива. Виждали сме я само веднъж или два пъти, ако не се брои миналата вечер.
— Дори две точки са достатъчна основа, от която да работим за локализирането ѝ — каза Тиа. — Ексел, поразузнай из града и събери всички слухове за появявания на Регалия и за случаи, когато явно е използвала силите си. Някои може и да не са достоверни, но може и да съумеем да направим карта, по която да действаме.
— Ще се срещам след два дни с хора, които може и да знаят нещо по въпроса — рече Ексел. — Можем да започнем оттам.
— Отлично — заключи Проф. — Заемайте се. Отрядът е свободен. Всички, освен теб — и посочи право към мен.
Тиа остана на стола си, другите излязоха, а аз установих, че се потя. Потиснах това чувство и се насилих да стана и да ида при Проф, който седеше до големия прозорец, пълен с безкрайна синя вода.
— Трябва да внимаваш, синко — тихо каза той. — Знаеш неща, които другите не знаят. Това е доверие от моя страна.
— Аз…
— И не мисли, че не забелязах как днес опита да отклониш разговора от убийството на Регалия към убийството на Разрушение.
— Нима отричаш, че е по-добре първо да ударим него?
— Не. Не спорих с теб, понеже ти беше прав. Разумно е първо да ударим Разрушение и може би Нютън и така да премахнем част от ресурсите на Регалия. Това ще ни помогне да я уловим. Но ти напомням, че тя е нашата първостепенна цел.
— Слушам.
— Свободен си.
Излязох от стаята, раздразнен, че бях толкова подчертано подбран за конското. Тръгнах по коридора и по някаква причина не можех да се отърся от мисълта за Електричната. Не за могъщата Епична, а за обикновената жена, лишена от силите, която ме гледаше с растящ ужас и пълно объркване. Никога не бях срещам трудности да убивам Епични. И сега нямаше да имам проблем, когато настанеше време. Това обаче не ме спираше да си представям лицето на Меган, вместо това на Електричната, когато натиснах спусъка.
Навремето мразех Епичните напълно. Осъзнах, че повече не мога да изпитвам това чувство. Не и след като познавах Проф, Меган и Едмънд. Може би затова възнегодувах срещу убийството на Регалия. Струваше ми се, че тя се мъчи да надвие същността си на Епична. И може би това значеше, че сме в състояние да я спасим.
Всички тези въпроси ме доведоха до опасни мисли. Какво би станало, ако заловим тук някой Епичен, както заловихме Едмънд в Нюкаго? Какво би станало, ако пленим някого като Нютън или Разрушение и после използваме слабостта му, за да неутрализираме трайно неговите сили? Колко време без използване на силите би било нужно, за да се превърне отново в обикновен човек? Ако Нютън или Разрушение не са под въздействието на силите си, дали ще ни помагат като Едмънд? И няма ли това на свой ред да докаже, че можем да направим същото и за Регалия? А след нея — за Меган?
Докато стигна до стаята си, установих, че обмислям тази идея отново и отново и тя ми харесва все повече.
18.
Тъкмо се свечеряваше, когато Мизи, Ексел и аз излязохме от подводницата в тъмната наводнена сграда. Стигнахме пипнешком до малката лодка на Възмездителите. Когато се настанихме, Мизи чукна един бутон на мобилния си и подводницата тихо се плъзна в дълбините.
Не бях сигурен колко е ефикасно това, за да се скрием от Регалия. Надявах се предпазните ни мерки да ѝ попречат поне да установи точното място на нашата база, дори и ако разбере за самата подводница. Хванахме греблата, включихме светлините на мобилните и се отправихме по една наводнена улица.
Беше вечер — два дни след срещата, на която се спряхме на плана за убийството на Регалия — и докато стигнем населените покриви, слънцето вече почна да залязва. Слязохме от лодката и Ексел подхвърли шише вода на някакъв старец, който наглеждаше няколко лодки, привързани наблизо. Чистата вода се намираше трудно в града; трябваше да се кара от потоци в Джърси. Една бутилка не струваше много, но беше достатъчно, та да функционира като основна валута за дребни услуги. Двамата тръгнаха да прекосяват покрива, ала аз се позабавих да гледам залеза. Повечето от живота ми мина в плен на тъмнината под властта на Стоманеното сърце. Защо хората във Вавилар излизаха само нощем? Те можеха отблизо да опознаят светлината, а избираха тъмнината. Не знаеха ли какви късметлии са?