Ох.
— Добре ли си? — попита тя.
— Да, разбира се, много ясно, добре съм. — Продължих напред и минах край нея по моста към покрива.
Парти. Какво щях да правя аз на парти? Имах усещането, че щеше да ми е много по-хубаво във водата при акулите.
19.
Стоях на ръба на грамадния покрив, съсредоточено вдишвах и издишвах и се борех с леката паника, а Мизи и Ексел влязоха на партито.
Хора със светещи боядисани дрехи се движеха насам-натам във френетична бъркотия; някои танцуваха, други се гощаваха с разнообразните плодове, които бяха натрупани върху маси по краищата на покрива. Музиката се стоварваше върху всички ни — покоряващи звуци на ударни и струнни инструменти.
Приличаше на метеж. Ритмичен и добре снабден метеж.
И повечето от присъстващите бяха на моята възраст. Разбира се, познавах други тийнейджъри. Имаше ги много във Фабриката в Нюкаго, където живеех и работех от деветгодишен. Но Фабриката не устройваше партита, ако не се броят кино вечерите, когато гледахме стари филми. И аз не общувах много с другите. Свободното ми време беше посветено на бележките ми върху Епичните и плановете ми да погубя Стоманеното сърце. Не бях зубър, знайте. Просто бях от онзи тип момчета, които прекарват много време насаме със себе си и са съсредоточени върху един поглъщащ ги интерес.
— Хайде! — каза Мизи, която се появи от партито като семка, изплюта от устата на светещ тиквен фенер. Хвана ме за ръката и ме завлече в хаоса.
Вихрушката от светлина и звук ме обгърна. Нали на парти хората разговаряха? Аз едва чувах себе си насред това нещо тук при всичкия шум и музика. Тръгнах след Мизи и тя ме отведе до една от масите с храна, наобиколена от групичка вавиларци в боядисани дрехи.
Установих, че ръката ми е в джоба на якето и стиска пистолета на Меган. Да съм притиснат между тези тела беше още по-зле, отколкото да съм уязвим на открито. С толкова много хора наоколо не можех да държа всички под око и да следя за пистолети или ножове.
Мизи ме разположи пред масата и се включи в разговора на група по-големи тийнейджъри.
— Това — обяви тя и вдигна ръце, за да ме представи, все едно бях нова пералня със сушилня — е моят приятел Дейвид Чарлстън. Той не е от града.
— Нима! — възкликна един от хората около масата, високо момче със синя коса. — Никога нямаше да позная по скучните му дрехи и тъпата физиономия.
Начаса го намразих.
Мизи го ръгна в рамото и се ухили.
— Това е Калака — рече ми тя, после посочи другите трима — момиче, момче, момиче — по ред. — Инфинити, Марко и Лулу. — На практика трябваше да крещи, за да надвика шума.
— И откъде си, новако? — попита Калака и си взе светещ плодов сок. Не изглеждаше безопасно. — Предполагам, от някое малко местенце, като гледам ококорените ти очи и смачканото изражение.
— Аха — отвърнах. — Малко.
— Дрехите ти наистина са скучни — каза едно от момичетата, Инфинити. Тя беше руса и отракана. Взе кутия с нещо изпод масата и я разтърси. Спрей. — Ето, можем да поправим това.
Отскочих назад и рязко вдигнах лявата си ръка, докато с дясната стиснах по-стабилно пистолета в джоба. Всички останали в този смахнат град можеха да обикалят и да светят колкото си искат, обаче аз нямах намерение да ставам по-лесна мишена в нощта. Четиримата се свиха и ококорени се дръпнаха от мен. Мизи ме взе за ръката.
— Всичко е наред, Дейвид. Те са приятели. Отпусни се.
Пак тази дума. Отпусни се.
— Просто не искам никакъв спрей върху себе си — отвърнах аз и се помъчих да се успокоя.
— Твоят приятел е странен, Мизи — отбеляза Марко. Той беше нисък, а кестенявата му коса беше толкова къдрава, че изглеждаше като залепен за главата му мъх. Облегна се небрежно на масата и завъртя чашата си с два пръста.
— Харесва ми — обяви Лулу и ме огледа. — Тих тип. Висок, задълбочен, страстен.
Задълбочен?
Чакайте малко… страстен?
Съсредоточих се върху нея. Беше заоблена, с тъмна кожа, пищна черна коса, която улавяше светлината. Ходенето по партита беше свързано преди всичко с това човек да се запознава с момичета, нали така? Създадях ли добро впечатление, можех да я попитам за Зората или Регалия.
— Такаа — каза Мизи, облегна се на масата и открадна питието на Марко. — Някой да е виждал Стив наоколо?
— Не мисля, че е тук — отговори Калака. — Поне не съм чувал да шамаросват някого наблизо.
— Струва ми се, че беше там — каза Инфинити и гласът ѝ омекна. — Онзи ден. В града.