Затова само танцувах. Лулу ме нарече мълчалив. Това можех да го докарам, нали така. Продължихме да танцуваме — достатъчно дълго, та по челото ми да потече пот, докато се мъчех да отгатна правилните движения. Не личеше да има някаква формула; Лулу ту ме обикаляше, ту се притискаше много близо до мен, за да можем да танцуваме заедно. Минаха няколко песни — всяка беше различна, но въпреки това някак еднаква с останалите.
Явно всички други много се забавляваха. За мен беше стресиращо. Исках да го направя както трябва и да не издавам, че не съм го правил никога преди. Лулу беше привлекателна: топло лице, разкошни коси, заоблена, точно където трябва. Не беше Меган, ни най-малко, но беше тук. И беше близо. Трябваше ли да говоря с нея? Да ѝ кажа, че е хубава?
Понечих да ѝ кажа нещо, но коментарът замря на устните ми. В този миг открих, че наистина не искам да говоря с друго момиче. Глупаво беше — Меган беше Епична. През цялото време, което прекара с Възмездителите, тя навярно се беше преструвала. Беше ни лъгала. Аз дори не я познавах наистина. Но все още имаше възможност да е била искрена, нали? Съмнявах се, че Лулу носи гранати в сутиена си, колкото и да беше пищен. Надали познаваше оръжията колкото Меган. Не беше достатъчно корава да побеждава Епични, а и усмивката ѝ беше твърде подканваща. А Меган беше трудна за разгадаване, трудно беше човек да я накара да се усмихне. И затова всички усилия си струваха, когато тя се усмихнеше. Престани, казах си аз. Проф е прав. Трябва да избиеш Меган от главата си. Радвай се на това, което имаш сега.
Някакъв тип наблизо улови Лулу за ръката и я дръпна при себе си. Тя се разсмя, а тълпата възвря от ангажиращата музика. Ей така. И вече я нямаше.
Спрях на място. Затърсих сред тълпата полусветещи фигури и най-сетне отново видях Лулу. Танцуваше с някой друг. Искри. Очакваше ли да я последвам? Това някакво изпитание ли беше? Или отхвърляне? Защо в училището към Фабриката не преподаваха такива важни уроци, например как да се държим на парти?
Както си стоях там и се чувствах глупаво сам на дансинга, зърнах нещо друго. Едно лице, което ми се стори, че познавам. Азиатка, с пънк облекло, като от едно време. И…
Това беше Нютън. Водачката на бандите във Вавилар. Епична. Стоеше встрани от дансинга, до отрупана маса с плодове, която осветяваше лицето ѝ.
О, благодаря ти, помислих аз и ме заля вълна на облекчение. Танците бяха стресиращи, но с полубогове убийци можех да се справя.
С ръка върху пистолета в джоба тръгнах през тълпата, за да видя по-добре.
20.
Бързо измъкнах от паметта си всичко, което знаех за Нютън. Пренасочване на силата, помислих си аз. Това е основната ѝ способност. Ударете Нютън и никаква част от енергията няма да премине към нея, а ще се отрази и ще се върне при вас. Освен това можеше да се движи с нечовешка бързина. В бележките ми имаше и нещо за произхода и семейството ѝ, но не успях да си спомня. За миг помислих дали да не се обадя на Тиа, но при воя на музиката не бях сигурен, че ще ме чуе — или аз нея.
Нютън почна да обикаля по периметъра на дансинга, без да бърза. Никакви супер скорости за момента. Поддържах крачка, проврях се през пресата от тела и се добрах до място, където тълпата не беше толкова гъста.
Нютън ходеше като човек, който знае, че притежава най-големия пищов — уверена, безгрижна. Нямаше и следа от спрей по иначе крещящото ѝ облекло: кожено яке, огромни обици във формата на кръст, пиърсинг на носа и устната. Къса пурпурна коса. Изглеждаше на около осемнадесет, но си спомних, че нещо във възрастта ѝ беше измамно. Би могла да убие всички на това парти, помислих аз и изстинах. Без последици. Никой дори няма да я разпитва. Тя е Епична. В правото си е.
Какво правеше тя тук? Защо само се разхождаше и гледаше? Разбира се, нямах нищо против, че не е заета с масово убийство — но би трябвало да има някакъв план. Измъкнах новия мобилен, който Мизи ми беше дала. Струва ми се, тя каза…
Да, заредила беше снимките на всички известни членове на бандата на Нютън. Някои от тях бяха низши Епични и исках да съм подготвен. Прегледах ги бързо, като с едно око не изпусках Нютън. Дали някой друг от екипа ѝ беше тук? Не видях никого. Дали беше повече, или по-малко вероятно да си е наумила нещо? Понечих да се приближа, но нечия ръка ме улови за рамото.
— Дейвид? — попита Мизи. — Искри, какво правиш?
Свалих мобилния и се обърнах, като извъртях и Мизи, да не би Нютън да погледне към нас.
— Епична. Точно пред нас.