— Аха, това е Нютън — отвърна Мизи. — Защо я следиш? Намисли ли си предсмъртно желание?
— Защо е тук? — попитах аз и се приведох, за да чувам Мизи.
— Защото има парти.
— Знам, че има парти. Но защо тя е тук?
— Ъхх. За партито.
Млъкнах. Епичните ходеха по партита?
Знаех, логично, че понякога Епичните се смесваха с по-долните от тях. В Нюкаго фаворитите на Стоманеното сърце служеха на Епичните, работеха за тях, а по-привлекателните дори излизаха с тях. Просто не очаквах някоя като Нютън… да се размотава. Епичните бяха чудовища. Машини за убиване.
Не, казах си, докато гледах Нютън да се приближава до бара, където я обслужиха незабавно. Създания като Разрушение са машини за убиване. Другите Епични са различни. Желанието на Стоманеното сърце беше да управлява град, да има поданици, които да го боготворят. Повелителят на нощта се срещаше с търговци на оръжие и си водеше асистенти. Мнозина Епични се държаха като нормални хора, като се изключи пълната липса на морал.
Тези типове убиваха не защото им беше приятно, а защото се дразнеха. Или, като Смъртоносното посочване — Епичният, който нападна банката в деня, когато баща ми загина — убиваха, защото според тях това просто беше по-лесно от алтернативите.
Нютън получи питието си и се облегна на бара да гледа тълпата. Погледът ѝ мина край мен и Мизи без да спре. Или Регалия не ни беше описала, или Нютън нямаше нищо против присъствието на Възмездители на партито.
Вавиларците ѝ даваха път и отклоняваха очи щом тя погледнеше към тях. Не се кланяха и не показваха други видими признаци на подчинение, но явно знаеха коя е. Тя беше като лъв сред газели; просто лъвът в момента не беше гладен.
— Хайде — каза Мизи и ме насочи отново към дансинга.
— Какво знаеш за нея? — попитах аз. — Имам предвид миналото ѝ. Коя е била преди Злочестие. — За щастие, песента в момента не беше толкова оглушителна, колкото бяха предишните. Ритъмът беше по-бавен и нямаше толкова шум.
— Юнми Парк — отговори Мизи. — Това е истинското ѝ име. Много отдавна, преди всичко това да се случи, тя беше обикновена черна овца. Малолетна престъпница с преуспели родители, които не знаеха какво да правят с нея.
— Значи и тогава е била зла? — попитах аз.
Мизи почна да танцува — не неистово или, хмм, примамливо като Лулу. Съвсем прости движения. Танцът навярно беше добра идея, понеже не искахме да се открояваме. Последвах примера ѝ.
— Аааха. Определено зла. Извърши убийство, така че при изгрева на Злочестие вече беше в затвора за малолетни престъпници. И после бам. Супер сили. Трябва да е било ужасно да си надзирател в центъра за задържане през този ден, казвам ти. Но защо има значение каква е била?
— Искам да знам какъв процент от Епичните са били зли, преди да се сдобият със силите си — отговорих аз. — Освен това опитвам да свържа слабостите им със събития от тяхното минало.
— Никой ли не е опитвал това досега?
— Много хора са опитвали. Но повечето от тях не са разполагали с такова ниво на разследване, каквото аз успях да събера, или с достъп до Епичните, какъвто работата с Възмездителите ми дава. Връзката, ако има такава, не е очевидна. Но аз мисля, че я има. Просто трябва да намеря правилната гледна точка…
Потанцувахме още няколко минути. Можех да се справя с този танц. Изискваше по-малко махане на крайници.
— Как беше? — попита Мизи. — Да убиеш Стоманеното сърце.
— Ами, разположихме се на Солджър Фийлд — започнах аз. — Все още не бяхме разбрали каква е слабостта му, но все пак трябваше да опитаме. Затова установихме периметър и…
— Не — прекъсна ме Мизи. — Какво беше усещането? Разбираш ли, вътрешното ти усещане. Какво беше?
— Това свързано ли е някак със сегашната ти работа? — попитах умислено аз.
Мизи се изчерви и се извърна.
— Опа. Лична информация. Пипна ме.
Намерението ми не беше да я притеснявам. Просто ми се беше сторило, че пропускам нещо. Бях съсредоточен върху настоящата задача, а не върху неща от сорта на светски разговори и лични отношения.
— Прекрасно беше — казах аз.
Мизи отново ме погледна.
— Винаги чувам, че отмъщението не си струва — продължих. — Че когато най-сетне се добереш до онова, което преследваш, откриваш, че преживяването не ти носи задоволство и те потиска. Това са камара проклети глупости. Когато убих онова чудовище, усещането беше страхотно, Мизи. Отмъстих за баща ми и освободих Нюкаго. Никога не съм се чувствал по-добре.