Мизи кимна.
Е, не ѝ казах, че убийството на Стоманеното сърце ме накара да се чудя какво ще правя после. Внезапното и крайно премахване на моята всепоглъщаща цел… ами все едно бях поничка и някой беше изтеглил от мен целия конфитюр. Но можех да се напълня с нов конфитюр. Само дето ръцете ми щяха да станат малко лепкави.
Бях се заел с убиването на други Епични като Митоза и Електричната. А това носеше своите проблеми. Бях общувал с Епични, даже се бях влюбил в една. Вече не можех да виждам всички тях единствено като чудовища. Погледът на Електричната, когато я застрелях, още ме преследваше. Тя изглеждаше толкова нормална, толкова уплашена.
— Ти приемаш всичко това наистина сериозно, нали? — попита ме Мизи.
— Нима не е така с всички ни?
— Аааха. Ти си малко по-различен — тя се усмихна. — Обаче това ми харесва. Един Възмездител би трябвало да е като теб.
А не като мен, явно това означаваха последните думи.
— Радвам се, че имаш свой живот, Мизи — отговорих аз и махнах към партито. — Радвам се, че имаш приятели. Ти не искаш да си като мен. Партита, истински живот… в известен смисъл за това се борим. Да върнем този свят.
— Макар че Вавилар е фалшив, както вие смятате? Че този град и всичко в него е маска за някакъв план, замислен от Регалия?
— Дори и така да е.
Мизи се усмихна и продължи да се полюлява напред-назад в ритъм. Наистина беше сладка. Не като Лулу, която беше натрапчиво привлекателна. Просто… беше приятно Мизи да е наблизо. Сериозна, забавна. Истинска.
Цял живот се бях държал настрани от хора като нея. Не исках да се привързвам или поне така си казвах. Наистина бях толкова съсредоточен, че някак всички ме намираха особен и страняха от мен. А Мизи… тя ме смяташе за герой.
Бих могъл да харесвам такова нещо. Не се интересувах от Мизи — не по онзи начин, особено когато Меган беше в мислите ми — обаче установих, че копнея за приятелство с хора на моята възраст.
Мизи явно се разсея от нещо. Може би мислеше също като мен. Или…
— Трябва повече да приличам на теб — каза тя. — Прекалено доверчива съм.
— Харесвам те такава, каквато си.
— Не, такава, каквато съм, аз дори един Епичен не съм убила. Този път ще е различно. Ще постъпя като теб. Ще намеря това чудовище.
— Това чудовище ли? — попитах аз.
— Зарево. Онази, която уби Сам.
Ох.
Меган далеч не беше чудовище, обаче не можех да обясня това на Мизи. Не и докато не разполагах с някакво доказателство. Засега само смених темата.
— И така, какво узна от твоите приятели? Ние сме тук, за да разузнаваме, нали така? Някакви податки, които биха могли да ни доведат до… каквото търсим? — Не исках да го казвам на глас, нищо че с тази музика и при липсата на открито водно пространство в близост Регалия надали ни шпионираше.
— Продължавам да търся. Научих обаче нещичко интересно. Като че ли Регалия привлича учени.
— Учени ли? — свъсих се аз.
— Аха. Всякакви умници явно. Марко чул, че един хирург от Грейт Фолс — от личните служители на Отхвърляне — се е преселил тук. Странно е, понеже в града нямаме много образовани професионалисти. Вавилар привлича главно хора, които харесват безплатната храна и фатализма, а не учени.
Хъ.
— Провери дали напоследък в града са пристигнали и други специалисти. Счетоводители. Военни.
— Защо.
— Просто хрумване — отвърнах аз.
— Добре. Заемам се отново с разузнаването — каза Мизи. Подвоуми се и додаде. — При тебе наистина всичко е работа?
Ни най-малко. Обаче кимнах.
— Ще намеря Епичната, която уби Сам — завърши Мизи. — И ще я убия.
Искри. Налагаше се да изчистя името на Меган, при това бързо. Мизи кимна на себе си и излезе от дансинга с решително изражение.
Възможно най-незабележимо проверих Нютън. Тя все още се подпираше на бара, отпиваше от питието и се открояваше като китарист от пънк група сред мариачи. По-нататък край импровизирания бар — направен беше главно от стари дървени сандъци — Ексел си бъбреше с група жени. Те се смееха на приказките му и явно всички много се интересуваха от него. Искри. Ексел — любимец на жените? Поне той се придържаше към плана. Поиграх си с мисълта да потърся Лулу и да я попитам дали някога е виждала Регалия. Но открих, че се отправям към моста в края на сградата и по-нататък в нощта. Исках за малко да остана насаме с мислите си.
21.
Вавилар почваше да ми харесва. Вярно, всичките цветове бяха крещящи, но не можех да не се възхищавам поне мъничко. Особено в сравнение с пустошта, която лежеше между него и Нюкаго. Всяка светеща линия, която багреше стените и покривите, беше белег за нещо човешко. Навсякъде около мен — смес между първобитни пещерни рисунки и модерна технология, изпръскана от тенекиена кутийка и жужаща от живот.