Аз викнах и се престорих на разтревожен. Напуснах сградата и се отправих по-далеч на север, докато не стигнах до най-северния край на залива. Изтощен, отново излязох от водата и седнах на един покрив. От челото ми се стичаше вода.
— Привърши ли вече? — попита Регалия, а столът ѝ отново се оформи от водата точно пред мен. Тя взе чашата чай.
— Мога да се появявам където пожелая, глупаво момче. Изненадана съм, че Джонатан не ти го е обяснил.
Не където пожелаеш, помислих аз. Имаш ограничен обсег.
А и тя току-що ми даде още две точки, които щяха да помогнат на Тиа да определи мястото ѝ. Плъзнах се от покрива във водата с намерението да плувам още веднъж и да проверя ще ме последва ли.
— Наистина си добър с уреда — отбеляза Регалия. Познаваше ли Наводняващия, Епичния, от когото произлизат тези сили? Аз го създадох, знай.
Спрях във водата до сградата, застинал като бръмбар, който току-що е открил, че майка му е изядена от богомолка.
Регалия отпи от чая.
— Какво каза? — попитах аз.
— О, значи това те интересува, така ли? Истинското му име беше Георги, дребен уличен бандит от Орландо. Изглеждаше обещаващ. Аз го направих Епичен.
— Не говори нелепици — отвърнах аз през смях. Никой не можеше да прави Епични. Разбира се, от време на време се появяваха нови. Макар повечето да съществуваха от около година след изгрева на Злочестие, знаех няколко забележителни Епични, които едва напоследък бяха проявили силите си. Но никой не знаеше защо или как.
— Толкова си убеден в отрицанието — поклати глава Регалия. — Мислиш ли, че знаеш много за света, Дейвид Чарлстън? Знаеш как работи всичко?
Престанах да се смея, но и за миг не ѝ повярвах. Някак играеше с мен. А каква беше играта ѝ?
— Питай Разрушение следващия път, когато го видиш — нехайно рече Регалия. — Стига да оживееш достатъчно дълго. Питай го какво направих с неговите сили, колко по-могъщи са те, въпреки онова, което отнех от него.
Озадачено вдигнах поглед към нея.
— Отнела си от него? — Какво искаше да каже с това? Какво би „отнела“ от един Епичен? И освен това, да не би да загатваше, че е увеличила силите на Разрушение? Това ли беше причината за липсата на забавяне между неговите телепортации?
— Не можеш да се бориш с мен — продължи тя. — Сториш ли го, накрая ще умреш, сам. Ще се бориш за въздух в някоя от тези сгради-джунгли, на стъпка от свободата. Последното, което ще видиш, ще е гола стена, върху която някой е разлял кафе. Окаян и жалък край. Помисли върху това.
Тя изчезна.
Качих се на покрива, отрих малко вода от очите си и седнах. Преживяването беше решително сюрреалистично. Докато си почивах, мислех върху казаното от Регалия. Много беше и колкото повече мислех, толкова по-тревожно ставаше.
Накрая скочих обратно във водата и доплувах при другите.
26.
Два дни по-късно стоях сам в библиотеката на нашата подводна база и гледах картата на Тиа. Точките, където бях видял Регалия, бяха отбелязани с червени карфици и малки удивителни знаци, надраскани върху хартията. Усмихнах се при спомена за вълнението на Тиа, когато постави карфиците. Макар математическата част на нейната работа да не ми беше особено интересна, крайният резултат определено беше.
Понечих да изляза, но се спрях. Във Фабриката се справях сносно с математиката, нищо че предметът не ми харесваше. Не можех да си позволя да мързелувам, само защото някой друг държеше нещата в ръцете си. Исках аз самият да знам. Насилих се да се върна и да разбера анотациите на Тиа. От онова, което успях да схвана накрая, моите точки бяха помогнали доста, но ни трябваха още данни от югоизточната част на града, преди наистина да определим къде е централната база на Регалия.
Излязох от библиотеката доволен. Нямах какво да правя. Което беше странно. В Нюкаго винаги имаше с какво да запълвам времето си, преди всичко заради Ейбрахам и Коуди. Видеха ли ме да мързелувам, двамата ми даваха работа — да чистя оръжия, да нося сандъци, да се упражнявам с тензорите. Каквото и да е.
Тук не ставаше така. Долу не можех да се упражнявам със спирила. А горе можех да излизам само при предварително планирани експедиции. Освен това, тялото ме болеше от часовете, които вече бях прекарал в плуване със спирила из града. Силовото поле на Проф ме пазеше от контузии, но не можеше да опази мускулите ми от напрягане.
Надзърнах при Тиа — вратата беше открехната — и от съсредоточения ѝ вид и шестте празни опаковки кола до стола ѝ разбрах, че не трябва да я безпокоя. Мизи беше в работилницата и с помощта на Вал поправяше една от моторниците. Когато влязох да си поговорим, Вал веднага ми се смръщи студено. Заковах се на прага, изтръпнал от погледа ѝ. През последните няколко дни Вал явно беше в още по-лошо настроение от нормалното. Мизи лекичко сви рамене, шавна с ръка и поиска от Вал гаечен ключ. Искри. Обърнах се и ги оставих. Сега какво? Трябваше да правя нещо. Въздъхнах и се отправих обратно към стаята си, където отново можех да се заровя в моите записки за Епичните. Подминах стаята на Тиа и се изненадах, когато тя подвикна: