— Дейвид?
Подвоумих се на вратата, после я бутнах.
— Аха?
— Откъде знаеше? — попита Тиа с наведена над лаптопа глава. Разярено пишеше нещо. — За Електричната.
Електричната. Епичната, която убихме, точно преди да тръгнем от Нюкаго. Нетърпеливо пристъпих напред.
— Намерила си още нещо? За миналото ѝ?
— Току-що узнах истината за нейните баба и дядо — отговори Тиа с кимване. — Опитали са да я убият.
— Тъжно, обаче…
— Отровили са напитката ѝ.
— Куул-ейд?
— Генерична, но достатъчно подобна. Старците били странна двойка. Обсебени от култове и стари истории. Било е подражателско убийство или опит за убийство, по примера на някаква по-стара трагедия в Южна Америка. Важното е, че Електричната — по-скоро, Емилин — била достатъчно голяма по онова време, за да разбере, че е била отровена. Изпълзяла на улицата, когато гърлото и устата ѝ почнали да горят, и някакъв минувач я откарал в болницата. След години станала Епична, а слабостта ѝ…
— Беше нещото, което почти я е убило — довърших развълнувано аз. — Това е връзка, Тиа.
— Може да е съвпадение.
— Не го вярваш — възразих аз. И как би могла? Това беше още една връзка, реална — като при Митоза, но още по-обещаваща. Оттам ли произлизаха слабостите на Епичните? От неща, които почти са ги убили?
Но как би могла слабата рок музика почти да убие някого, чудех се аз. Може би по време на турне? Някакъв инцидент. Трябваше да научим повече.
— Мисля, че съвпадението е възможно — отговори Тиа и най-сетне ме погледна в очите. — Обаче мисля също, че си заслужава разследването. Добра работа. Как се досети?
— В това трябва да има някаква логика, Тиа. Силите, слабостите, Епичните… кой бива избран.
— Не знам, Дейвид. Наистина ли трябва да има някакво разумно основание? В стари времена, щом връхлитало някое бедствие, всеки опитвал да го обясни, да намери причина. Нечии грехове. Гневни богове. Но природата невинаги ни предоставя причина, не и от вида, който ние искаме.
— Ще провериш, нали? — попитах аз. — Като при Митоза е. Най-малкото е подобно. Вероятно можем да намерим връзка със Стоманеното сърце и неговата слабост. Само човек, който не се боеше от него, можеше да го нарани. Възможно е в миналото да е бил почти убит от някого, който…
— Ще го проверя — спря ме Тиа. — Обещавам.
— Струва ми се, че не гориш от желание — настоях аз. Как можеше да е толкова скептична? Това беше вълнуващо! Революционно!
— Мислех, че сме над това. В началото лористите прекараха години в търсене на връзка между слабостите на Епичните. Решихме, че няма. — Тя помълча малко. — Но ми се струва, че времената бяха тежки. Комуникацията беше трудна, правителството се разпадаше. Тогава направихме и други грешки. Май няма да се изненадам да открия, че някои от решенията ни са били прибързани. — Тиа въздъхна. — Ще проверя по-задълбочено, макар Злочестие да ми е свидетел, че покрай Регалия напоследък нямам време.
— Мога да помогна — отговорих аз и пристъпих напред.
— Знам, че можеш. Ще те държа в течение на разкритията си.
Останах на мястото си. Бях решен да не си тръгна така лесно.
— Това беше отпращане.
— Аз…
— Хората, с които работя, са много потайни — прекъсна ме Тиа. — Намекнах им, че ти трябва да бъдеш допуснат до нашите редици, но ако го сториш, ще трябва да се откажеш от операциите. Достъпът до нашите знания означава да не поемаш рискове, за да не бъдеш пленен и разпитван.
Раздразнено изсумтях. Копнеех за възможността някой ден да се запозная с лористите на Тиа. Но нямаше да се откажа да действам като примамка, не и докато имаше Епични за убиване. Пък и без това да си лорист звучеше като зубърска работа.
С въздишка излязох от библиотеката. За съжаление това ме изправи пред същия проблем като преди. Какво да правя със себе си? Тиа нямаше да ме допусне до проучването, а Вал не искаше да се навъртам наоколо.