Кой би помислил, че животът в прекрасна подводна база може да е толкова скучен?
Бавно се отправих към моята стая. Коридорът беше тих, ако не се броят някакви далечни шумове, които отекваха откъм тъмния му дял. Смътни и драскащи, те ми се сториха като звън на микровълнова след приготвянето на полуготова пица. Подминах вратите една след друга и накрая стигнах до стаята на Ексел. Той беше оставил вратата широко отворена, а стаята беше облепена открай докрай с плакати с интересни сгради. Архитектурен маниак? Не бих го предположил, но пък всякакви предположения за Ексел ме затрудняваха.
Той самият изпълваше един грамаден стол до малка масичка, върху която беше разположена някаква старовремска машинария. Кимна ми и продължи да бърника машината. Тя издаваше жужене.
За пръв път този ден се почувствах добре дошъл. Влязох и седнах до него.
— Радио? — отгатнах аз, когато той взе да настройва честотите.
— И по-точно, скенер — отговори той.
— Нямам представа какво значи това.
— Просто ми позволява да търся сигнали, предимно местни, и да проверя мога ли да ги чувам.
— Колко… старомодно — рекох.
— Е, може би не толкова, колкото си мислиш. Това не е истинското радио, а само контролен механизъм. Потопени сме достатъчно дълбоко под водата, та да не мога да улавям добър сигнал тук. Истинското радио е скрито горе.
— И все пак — радио? — аз почуках по новия си мобилен. — Разполагаме с нещо по-добро.
— А повечето хора горе — не — развеселено отвърна Ексел. — Да не мислиш, че хората, които се веселят и мързелуват в този град, разполагат със средства за мобилни? При това от Фабриката?
Замислих се. В Нюкаго мобилните бяха нещо обичайно, понеже Стоманеното сърце имаше сделка с Фабриката. Макар да изглеждаше алтруистично от негова страна, истината беше по-проста. Когато всички имаха мобилни, той можеше да им налага „програми за подчинение“ и други предупреждения, за да ги държи под строй. Очевидно Регалия не разполагаше с нищо подобно.
— Радио — рече Ексел и почука по приемника. — Някои неща просто работят. В простотата има елегантност. Ако бях горе и водех относително нормален живот, бих предпочел радио пред мобилен. Мога да поправя радиото; знам как работи. Само Злочестие знае какво става вътре в разните модерни джаджи.
— А как се захранва радиото? — попитах аз.
Ексел поклати глава.
— Тук, във Вавилар, радиото просто работи.
— Искаш да кажеш…
— Няма обяснение — отвърна той и сви грамадните си рамене. — Нищо друго не работи без източник на енергия. Миксери, часовници, каквото и да пробваш. Не ще да работи. А радиото се включва, даже и да няма батерии вътре.
Потреперих. Това ме уплаши повече и от странните светлини в мрака. Радио с призрачно захранване? Какво ставаше в този град?
Ексел явно не се тревожеше. Настрои радиото на друга честота, извади писалката си, приведе се и почна да пише. Примъкнах стола си по-наблизо. Доколкото успях да разбера, просто слушаше случайни разговори на хората в града. Взе няколко бележки и смени честотата. Послуша новата честота известно време, без да записва, и мина на следващата, където вече дращеше енергично.
Наистина знаеше какво прави. Бележките му бяха спретнати и ефикасни. Явно следеше дали някои хора не разговарят кодирано. Взех един от листовете му от масата. Ексел ме изгледа, но не ме спря.
Като че ли следеше и за споменавания на Регалия и разкази за нейно непосредствено появяване. Разполагаше главно със слухове, но аз останах впечатлен от подробните му записки и от заключенията, които правеше. Някои бележки сочеха, че честотата е била заглушена или пълна със статичен шум, но той успяваше да пресъздаде цели разговори. Думите, които действително беше чул, бяха подчертани, а останалото беше допълнено.
Вдигнах поглед от листа.
— Ти си погребален агент — подзех скептично.
— Трето поколение — с гордост отговори той. — Присъствах на балсамацията на родния ми дядо. Саморъчно подпъхнах памук под клепачите му.
— А това в училището за погребални агенти ли го преподават? — попитах аз и вдигнах листа.
— Не — ухили се Ексел. — Това го научих в ЦРУ.
— Ти си шпионин? — потресено възкликнах аз.
— Ей, даже и в ЦРУ им трябваха погребални агенти.
— Ъъ, не, не мисля, че са им трябвали.
— Повече, отколкото си мислиш — отговори Ексел и настрои приемника на друга честота. — Едно време имаше стотици като мен. Разбира се, не всички бяха погребални агенти, но нещо подобно. Хора, които имаха нормален живот, обикновена работа, и бяха разположени на места, където можеха да направят по някоя добрина тук и там. С години преподавах погребални науки в Сеул, а нощем с моя екип слушахме радиото. Всички си представят, че шпионите са от типа „коктейли и папийонка“, но всъщност нямаше много такива. Повечето бяхме средностатистически хора.