— Е, Джонатан Федрус е велик човек. Мъдър човек. Но веднъж го видях да губи на покер. Тоест, имаме емпирично доказателство, че той не знае всичко.
Усмихнах се.
— Мисля, че твоята цел е достойна, Убиецо на Стоманеното сърце. — Ексел се поизправи в стола и ме погледна в очите. — Не мисля, че можем някога сами да победим Епичните. Ще ни трябва много повече огнева мощ. Може би всичко, от което светът се нуждае, са няколко Епични, който открито да се противопоставят на останалите. Нищо толкова драматично, колкото религията на Верните. Никакви мистични пришествия на благодатни ангелски Епични. Само един-двама, които са готови да кажат „Ей, това не е правилно“. Ако всеки, включително Епичните, знае, че има друга възможност, това навярно ще промени всичко.
Кимнах.
— Благодаря ти.
— За какво ми благодариш? Че ти избърборих несвързаните си мисли?
— Точно така. Имах нужда да поговоря с някого. Тиа е прекалено заета, а Вал явно ме мрази.
— Ами. Ти просто ѝ напомняш за Сам. Спирилът беше негова рожба, нали знаеш.
Е, това май обясняваше нещата, нищо че не беше честно.
— Аз…
— Чакай малко — каза Ексел и вдигна ръка. — Слушай.
Насочих вниманието си към радиото и се съсредоточих да разбера думите. Докато разговаряхме, статичният шум беше постоянен, но не си бях дал сметка, че в дълбочина се чуват смътни гласове.
— … аха, виждам го — каза един глас. — Просто си седи на покрива в Търтъл Бей.
— Прави ли нещо? — попита втори глас. Честотата пращеше от статичен шум.
— Не. — Първи глас. — Очите му са затворени. Лицето му е обърнато към небето.
— Разкарай се оттам, Майлс. — Втори глас. Уплашен. — Той е опасен. Преди две седмици уби много хора.
— Аха. — Първи глас. — Ама защо просто си седи…?
Ексел вдигна поглед към мен.
— Разрушение? — попита той.
Аз кимнах. Призля ми.
— Ти предположи, че ще го направи — продължи Ексел. — Добро предположение.
— Ще ми се да не бях прав — отвърнах аз, блъснах стола си назад и станах. — Трябва да намеря Проф.
Разрушение беше почнал да трупа слънчева светлина, както беше направил в Хюстън, Албъкърки и накрая в Сан Диего.
Ако бях прав, градът нямаше да преживее следващата му стъпка.
27.
Намерих Проф в заседателната зала, онази с голямата стена-прозорец, гледаща към океана. Днес водите бяха по-бистри от последния път, когато бях тук, и успях да видя далечни сенки, тъмни и четвъртити. Това бяха сгради. Призрачен силует на град под водата.
Проф, облечен в черната си престилка, стоеше с ръце зад гърба и гледаше навън в дълбините.
— Проф? — повиках го аз и се завтекох в стаята. — Ексел току-що прихвана един разговор. Някой е забелязал Разрушение. Той складира енергия.
Проф продължи да се взира в дълбините.
— Като в Хюстън — подсетих го аз. — В дните преди да разруши целия град. Сър?
Проф кимна по посока на потопения град.
— Никога не си идвал тук преди градът да потъне, нали?
— Не — отговорих аз и опитах да не обръщам внимание на ужасния прозорец, през който той гледаше.
— Редовно идвах в града. На театър, на пазар, понякога само на разходка. Струваше ми се, че най-скромните закусвални в Манхатън предлагат по-добра храна от най-добрите ресторанти у дома. А най-хубавите места… А, спомням си как миришеше…
— Ъм, да. Разрушение?
Той кимна отривисто и се извърна от прозореца.
— Тогава да вървим да видим.
— Да видим?
— Ти и аз — каза Проф и закрачи. — Ние сме примамка. Ако има опасност, ние отиваме да проверим.
Хукнах след него. Нямаше да споря. Всяко извинение да изляза от базата беше добро. Но Проф не се държеше по присъщия си начин. Той обичаше да планира. В Нюкаго рядко тръгвахме без внимателно обмисляне, дори на разузнавателна мисия.
Излязохме в коридора и минахме покрай стаята, където работеха Вал и Мизи.
— Взимам подводницата — съобщи им той, без даже да ги погледне. Избързах да го настигна, хвърлих поглед назад и свих рамене. Мизи, объркана, беше подала глава през вратата след нас.
Забързах и изтичах пред Проф да взема пушката си от шкафа с оръжията. Подвоумих се и освен нея грабнах и раницата със спирила.
— Не би трябвало това да ти е нужно — отбеляза Проф на минаване край мен.
— Значи мислиш да не го взимам?
— Не, разбира се.
Метнах раницата през рамо и настигнах Проф, когато той влезе в тъмнината на помещението с дока. Тук следвахме опънати въжета, които да ни насочват по пътя към подводницата. Защо ли, питах се аз, се чувствам като куче, току-що погълнало ръчна граната? Нямаше от какво да се притеснявам, това бе Проф. Големият Джон Федрус. Излизахме заедно на разузнавателна мисия. Би трябвало да съм въодушевен. Проф отвори люка на подводницата и се покатерихме. Щом слязохме, аз заключих люка, а Проф включи бледожълто аварийно осветление. Махна ми напред, за да седна на мястото на втория пилот, и задейства машината. Секунди по-късно се движехме из спокойните дълбини и аз трябваше да гледам през още един прозорец — челото на съда — още повече вода.