Той се извърна от мен.
— Ще призная, че това ми е минавало през ума. Абигейл има навика да… поставя хората, включително и мен, на места, където ги иска.
— Да, тя те познава. Знае какво ще направиш.
Въодушевлението ми нарасна — май можеше и да съм се измъкнал от лошо положение.
— Следователно няма да очаква да опиташ отвличане. Твърде е дръзко и въобще не съответства на методологията на Възмездителите. Помисли си обаче какво може да донесе това! Нютън може да знае какво е намислила Регалия — поне ще знае как Регалия набира тези други Епични.
— Съмнявам се, че ще научим много — възрази Проф. — Абигейл не споделяше такава информация.
— Е, в най-лошия случай Нютън може да ни посочи местата, в които Регалия се е появявала пред нея — настоях аз. — Което ще ни помогне за картата ни. Има и шанс тя да знае повече. Нали?
Проф тупна по лоста за управление на подводницата; мехуроподобният прозорец пред него светеше с прецедената светлина отгоре.
— А как планираш да я накараш да говори? Изтезания?
— Хм, всъщност се надявах, че като ѝ пречим да използва силите си… разбираш ли… ще я направим добра или нещо такова.
Той вирна вежда към мен.
— Това стана с Едмънд — отбранително продължих аз.
— Едмънд не е бил убиец преди трансформацията си.
Да, това беше истина.
— Освен това — подзе Проф — Едмънд е добър, понеже дарява силите си — като мен. Той не е „станал добър“. Преди всичко той просто не е бил зъл. Ти имаше предвид, но не пожела да го кажеш от страх да не ме ядосаш, че Зарево изглеждаше добра, когато беше с нас. Надяваш се, че като попречиш на Нютън да използва силите си, ще можеш да докажеш, че същото нещо при Зарево ще върне Меган при теб.
— Може би — потвърдих аз и се сринах в стола си.
— Притеснявах се, че тъкмо нещо такова обмисляш — довърши Проф. — Би могъл да изложиш на опасност целия екип, преследвайки собствените си цели, Дейвид. Не можеш ли да го видиш?
— Мога — отвърнах аз.
— Това ли е всичко? — попита ме Проф. — Няма други потайни заговори?
Изстинах. Меган.
— Това е всичко — чух се да казвам аз.
— Е, смятам, че не е толкова зле — и Проф пусна въздишка.
— Значи оставам във Вавилар?
— Засега — отговори Проф. — Злочестие. Ти или си точно това, от което Възмездителите се нуждаят и са се нуждаели в продължение на години… или си въплъщение на безразсъдния героизъм, който сме имали мъдростта да избягваме. Все още не мога да реша.
Насочи подводницата право към потопена постройка с дупка в страната. Много приличаше на мястото, където стояхме на док, но беше различна сграда. Влязохме през отвора като голяма пуканка, хлътнала в пастта на разлагащо се животно. Във вътрешността Проф натисна лоста и изпусна струя веро във водата, за да отслаби повърхностното напрежение и да попречи на силите на Регалия. Изключи светлините и ни изкара на повърхността.
Излязохме опипом, намерихме въжетата и те ни преведоха през коварно, наполовина потопено под водата мостче до стълба. Не можех да видя кой знае какво; такава беше и целта.
— Нагоре по стъпалата — прошепна Проф по линията. — Проучихме сградата за потенциална база преди да намерим другата. Мястото е неизползвано, достатъчно далеч от кварталите е и към него не водят мостове. Горната част на зданието се състои от частни офиси, които би трябвало да дават добър изглед към въпросния покрив.
— Разбрано — обадих се аз; държах пушката в едната ръка и раницата на другото рамо и напипах вратата.
— Ще се върна в подводницата, за да съм готов да се измъкна бързо — обясни Проф. — Нещо в цялата тази работа не ми харесва. Имай готовност да бягаш; ще оставя входа отворен.
Замълча и усетих как ръката му стиска рамото ми.
— Не прави никакви глупости.
— Не се притеснявай — нашепнах аз по връзката. — Аз съм експерт по глупостите.
— Ти си…
— Просто мога да забелязвам глупостта, понеже я познавам твърде добре. Както един екстерминатор познава гадините и може да забележи къде са били, нали? Аз съм такъв. Глупинатор.
— Не произнасяй отново тази дума — рече Проф.
Е, за мен имаше смисъл. Той ме пусна, аз отворих вратата и пристъпих. След като я затворих, привързах мобилния на рамото си и включих светлината. Стълбата водеше нагоре през тъмен, влажен, полуизгнил наклон. Като забравеното стълбище, което можеш да видиш в някой стар филм на ужасите. Само дето хората в тези филми не бяха въоръжени с автоматична пушка Готшалк с електронно-компресирани пълнители и прибор за нощно виждане. Усмихнах се, изключих мобилния, вдигнах пушката и задействах нощното виждане. Според Проф мястото било изоставено, но най-добре беше човек да се увери.