Изкачвах стълбите внимателно с пушка на рамо. Все още не бях напълно доволен от Готшалк. Старата ми пушка беше по-добра. Вярно, че от време на време засичаше. Не беше и автоматична, а и най-малко веднъж месечно прицелът ѝ трябваше да се настройва. А и… е, просто си беше по-добра. Това е.
Меган би се изсмяла на това, помислих си аз. Сантименталности за несъмнено по-лошо оръжие? Само глупак би направил това. Работата е, че приказваме така, но май всички ставаме сантиментални покрай оръжието си. Посегнах към хълбока си и внезапно разбрах, че не ми харесва повече да не нося пистолета на Меган. Трябваше да се снабдя с някакъв заместител.
На върха на дългата стълба влязох в някога добре обзаведена приемна. Сега обрасла с вездесъщата растителност на Вавилар, тя беше цялата в мрак и лиани. Никакви прозорци не пускаха светлина в стаята и въпреки че от дърветата капеха плодове и застилаха пода, те не светеха. Това ставаше само след падането на нощта.
Запридвижвах се внимателно напред и настъпвах стари отчети за разходи и други книжа. Стаята вонеше ужасно — на гнило и плесен. Вървях и се усетих странно ядосан на Проф. Какво искаше да каже с „безразсъдния героизъм?“ Не трябваше ли да бъдем герои? Баща ми бе очаквал героите. Вярвал беше в тях. Умря, защото вярваше в Стоманеното сърце.
В това отношение беше глупав. Но по някакъв начин осъзнавах как все повече искам да бъда същият глупак. Нямаше да се чувствам виновен, че опитвам да помагам на хората. Проф можеше да говори каквото си иска, но дълбоко вътре той чувстваше същото. Съгласи се да отстрани Стоманеното сърце, защото схвана, че Възмездителите не са достатъчно видими. Той щеше да вземе правилните решения. Щеше да спаси този град.
Проф бе герой. Епичният, който се сражава за човечеството. Просто трябваше да го признае. И…
Нещо изхрущя под крака ми.
Замръзнах и отново огледах стаичката през прицела.
Нищо. Свалих оръжието и включих светлината си. Какво, в името на сянката на Злочестие…?
Настъпих купчинка малки неща, израсли от лианата в основата на едно от дърветата. Странните растителни пипала излизаха изпод кората, като мустаците на маскиран човек. Трябваше да погледна по-отблизо какво виждам, понеже можех да се закълна, че на върховете им има… бисквитки. Да, бисквитки. Коленичих и известно време се порових из тях. Издърпах късче хартия.
Бисквитки с късметчета, помислих си аз. Растат от дървото.
Развих хартийката и прочетох думите.
Помогнете ми.
Страхотно. Отново бях във филма на ужасите.
Обезпокоено отстъпих и поставих оръжието в позиция. Отново огледах стаята и светнах с мобилния си в сенчестите ъгли зад стволовете на дърветата. Нищо не скочи върху мен.
Когато се убедих, че съм сам, наведох се пак към бисквитките, затърсих из тях и прочетох други хартийки. На всичките пишеше Помогнете ми или Тя ме държи в плен.
— Дейвид? — прозвуча гласът на Тиа в слушалката ми. — На позиция ли си вече?
Подскочих почти до тавана.
— Ъъ, не още — отвърнах аз и натъпках част от хартийките и парченцата бисквита в джоба си.
— Току-що се натъкнах на нещо. Ъъ… някой някога да е докладвал за бисквитки, които растат от плодните дървета?
Тишина по линията.
— Бисквитки? — попита Тиа. — Дейвид, да не ти е зле нещо?
— Е, напоследък имам малко лошо храносмилане — отбелязах аз и тръгнах към другата врата на стаята, зад някакво разлагащо се секретарско бюро. — Но не мисля, че то ме кара да си въобразявам бисквитки. Обикновено лошото храносмилане причинява точно илюзии за чийзкейк.
— Ха-ха — сухо изрече Тиа.
— Вземи образец — нареди Проф. — Продължавай напред.
— Изпълнено — отговорих аз, заслушах се на вратата, после я блъснах и проверих всеки ъгъл на съседната стая. Беше празна, но два широки прозореца хвърляха светлина върху мен. Представляваше директорски кабинет, застлан с нападали книги и метални дрънкулки — като малките неща с топчета, при които вдигаш едното и то дразнещо изщраква в останалите. Тук растяха само две дървета, по едно от всяка страна на стаята, и пускаха ластари по библиотеките на всяка стена.
Продължих напред, стъпвах през отломките, правех всичко по силите си да се движа приведен и доближих големите прозорци. Сградата беше усамотена, посред океана. В основата ѝ се разбиваха вълни и водата долу се пенеше. В далечината, през някакъв залив, други постройки стърчаха над повърхността на океана. Самият Вавилар.