— Не ми пука — отвърнах аз и опитах да наместя тънката гръбна пластина на спирила. Беше много по-трудно без помощта на Ексел или Мизи. — Ако спрем да помагаме на хората, понеже ни е страх или се колебаем, или все едно какво, тогава сме загубили. Оставяме ги да вършат зло. Аз ще ги спра.
— Ти не си всемогъщ, Дейвид — рече Проф. — Ти си просто човек.
За миг се сепнах, както държах частите на спирила.
Силите на мъртъв Епичен. После удвоих усилия, надянах ръкавиците и наместих кабелите от ръцете и краката към гръбната пластина. Изправих се и задействах поточния лъч — подобната на лазер линия, която щеше да притегля водата, след като бъде насочена към нея. Хвърлих поглед назад през прозореца. Пожарът бе започнал и във въздуха се кълбеше черен дим.
Бях забравил колко широк е заливът, който ме отделя от горящата сграда. Е, просто трябваше да действам по-бързо. Пъхнах слушалките и мобилния в импрегнирания джоб на панталоните. После поех дълбоко дъх и скочих от прозореца.
Насочих поточния лъч надолу, задействах водните струи на краката, за да забавя съприкосновението си, и пльоснах в океанската вода. Шокът от студа и вкусът на солта подействаха незабавно. Искри! Беше по-студено, отколкото при упражненията.
За щастие имах спирила. Обърнах се към димящата сграда и се понесох. За нещастие този път нямах някое от силовите полета на Проф и при всяко делфиноподобно гмурване в морето водата удряше лицето ми като шамар от зарязано гадже.
Оправих се с това. Задъхвах се при всяко подаване от океана. Искри! Вълните тук бяха много по-силни в сравнение с морето в Сентрал Парк, а и беше трудно да виждаш сред тях.
Забавих двигателите, за да си взема нещата, и изживях миг на ужасна дезориентация. Намирах се в средата на нищото. Заради надигането на вълните изобщо не можех да видя града и сякаш бях в огромно, безкрайно море. Навсякъде около мен безкрайност, надолу дълбини.
Паника.
Какво правех тук? Какво не беше наред с мен? Започнах да дишам прекалено учестено и да се въртя. Всяка вълна бе заплаха, която опитваше да ме дръпне под водата. Глътнах морска солена вода.
За щастие, се задейства някакво шесто чувство за оцеляване, аз задействах спирила и се изстрелях от водата. Докато висях и от дрехите ми течеше вода, аз едва дишах и стиснах очи. Исках да се движа. Трябваше да се движа. В такива мигове обаче бих могъл по-лесно да вдигна половин натоварен с пудинг камион.
Тази вода. Всичката тази вода…
Поех дълбоко дъх, опитах да забавя дишането си, след това се накарах да отворя очи. С предимството да се нося на струите на спирила аз можех да виждам над вълните. Завъртях се и трябваше да се преориентирам. Бях прекосил половината разстояние и трябваше да продължа, но бе ужасно трудно да се заставя да освободя поточния лъч и отново да падна надолу.
С усилие се понесох надолу и отново пляснах в морето. Използвах издигащия се в небето черен пушек като пътепоказател. Замислих се за хората в сградата. Без вода, в която да скочат, най-вероятно щяха да бягат от пламъците надолу, към по-ниските етажи. Така обаче щяха да се удавят, когато водата се върнеше.
Каква ужасна смърт би било това, да си хванат в капан в сграда, докато водата се е устремила отново — по отвратителен начин заклещен между горещината отгоре и студените дълбини отдолу.
Побеснях и увеличих скоростта на спирила.
Нещо изпращя.
Изведнъж се завъртях посред вихрушка от вода и мехурчета. Прекъснах устрема си. Проклятие! Един от двигателите на краката бе спрял да работи. С мъка излязох на повърхността, кашлящ и измръзнал. Наистина беше трудно да остана на повърхността, докато тежестта на безсилния спирил ме теглеше надолу, докато и дрехите ми бяха още върху мен.
А защо бе толкова трудно да се удържам? Състоях се предимно от вода, нали така? Не би ли трябвало да се нося с лекота?
Докато се борех с вълните, опитах да се пресегна и да оправя двигателя на спирила. Само че дори не знаех защо е спрял да работи, а и не ме биваше особено да плувам без помощ. Най-накрая неизбежното се случи и започнах да потъвам. Трябваше да включа единствения работещ двигател на спирила си, за да се върна на повърхността.
Чувствах се сякаш досега съм погълнал половината океан. Кашлях и отново започнах да се паникьосвам, като си дадох сметка колко опасни могат да бъдат откритите водни пространства. Наместих крака с работещия двигател зад себе си, включих спирила на половин мощност и се изстрелях към далечните постройки.