— Какво? — попитах аз.
— Е… аз бях там — започна тя и стана малко по-въодушевена — сред развалините на операционната ни база, малка тухлена постройка в центъра на града. Той идваше за мен. Бях сама и нямах подкрепа.
— И?
— И… е, в помещението имаше танк.
— Не си го направила.
— Да — каза Вал. — Най-напред се качих в нещото, просто за да се скрия. А после — танкът беше годен, а той вървеше право пред дулото. Танкът лежеше на едната си страна, но беше разбил стената със задната си част. Тъй че си казах, какво правя?
— Застреляла си го.
— Да.
— С танк.
— Да.
— Това е страхотно.
— Беше глупаво — обясни Вал, въпреки че продължаваше да се усмихва. — Ако цевта беше изкривена, вероятно бих взривила себе си. Но… добре де, свърши работа. Сам каза, че намерил ръката на Пунос през седем улици.
Тя ме погледна и явно разбра на кого говори. Изражението ѝ помръкна.
— Съжалявам — казах аз.
— За какво?
— Задето не съм Сам.
— Това е глупаво — рече Вал и се извърна от мен. Колебаеше се. — Ти си малко нещо заразен, Убиецо на Стоманеното сърце. Знаеш ли го?
— Това е моята упорита, целенасочена мъжественост.
— Тц. Не. Не е. Може би е ентусиазмът ти.
Тя поклати глава, дръпна назад лоста за управление и започна да издига подводницата към повърхността.
— По същия начин можеш да си мъжествен, докато мъкнеш кашони. Пристигнахме.
Усмихнах се, доволен, че най-накрая съм провел с Вал разговор без сума ти мръщене. Станах и отидох към стълбата. Вратата към тоалетната отново тропаше. Наистина трябваше да накараме Мизи да оправи проклетото нещо. Затворих я с палеца на крака, после се изкатерих и отворих люка. Сушата нататък бе черна като катран — тъмнината ни беше покрила изцяло. Този продоволствен склад не бе толкова нагоре по брега като Сити Айлънд, но би трябвало да сме далеч от обхвата на Регалия. Все пак изглеждаше добра идея никога да не оставяме подводницата без човек в нея, тъй че аз щях да взема кашоните и да ги пренеса през късото разстояние до брега, а после да ги наредя за Вал. Тя щеше да ги донесе от брега в подводницата, после да ги свали по стълбата и да ги подреди.
Нарамих пушка и се качих на тихия док. Водата се плискаше в дървото, сякаш за да ми напомни с подчертаване, че все още е там. Минах бързо по дока и приближих тъмната постройка пред него — стара барака, където Коуди бе стоварил провизиите ни.
Вмъкнах се вътре. Този път поне нямаше да има толкова много кутии. Вероятно трябваше да свалим всичко предишния път, но ни боляха ръцете, а и кратката почивка прозвуча наистина хубаво.
Включих светлината на мобилния и проверих помещението. После отворих скритата в пода врата и слязох да нагледам Проф.
32.
Вкопана в скалата под бараката се намираше една от тайните междинни бази на Възмездителите — снабдена с креват, малко храна и работно място. Проф стоеше до бюрото, държеше стъкленица и я разглеждаше на светлината на фенера. Това бе подобрение — при предишното ми слизане тук той лежеше на кревата и разглеждаше някакви стари снимки. Сега бяха пръснати по леглото.
Проф не вдигна поглед, когато слязох.
— Вземаме останалите провизии — обясних аз и посочих с палец през рамо. — Имаш ли нужда от нещо?
Той поклати глава и раздруса лабораторния съд.
— Всичко наред ли е? — попитах аз.
— Добре съм — отвърна Проф. — Планирам да се върна в града малко по-късно вечерта. Може да се завърна в базата утре; може да остана тук още един ден. Трябва да осигурим достатъчно време, та хората на Вал да повярват, че съм бил да проверявам друга база на Възмездителите.
Това бе обяснението на Тиа за отсъствието му. С любопитство гледах как пълни друга чаша с течност с различен цвят.
— Удряме Нютън след два дни — съобщих му аз. — Тиа се обади, понеже беше казала, че ти не отговаряш на повиквания.
Два дни бяха доста преди очаквания краен срок на Разрушение, което щеше да ни даде известно място за мърдане, ако нещата потръгнеха на зле. Той изръмжа.
— Два дни? Дотогава ще съм се върнал.
Смеси съдържанието на двата съда в някакъв буркан и направи крачка назад.
От буркана излезе голяма струя пяна, стигна почти до тавана, после спадна на парцали. Проф гледаше, след това се усмихна.
— Водороден прекис, смесен с калиев йодид — обясни той. — Децата го харесваха.
Той се пресегна и се зае да смесва други вещества.
— Не можеш ли да се върнеш по-скоро? — попитах го аз. — Все още нямаме план за справяне с Разрушение, а той е опрял пистолет в главата на града.