— Работя по въпроса как да се оправя с това — отвърна Проф. — Смятам, че ако съборим Регалия, това може да го накара да избяга от страх. Ако не стане, можем да намерим информация за слабостта му сред бележките ѝ.
— Ами ако не намерим?
— Евакуираме града — завърши Проф.
Тиа разгледа теоретично същата възможност, но на мен ми приличаше на нещо лошо. Не можехме да започнем евакуацията, докато Регалия е жива — със сигурност щеше да се насочи срещу бягащите хора. Не вярвах, че ще имаме достатъчно време да измъкнем всички, преди Разрушение да опустоши града.
— Кажи на Тиа да ми се обади малко по-късно тази вечер — нареди Проф. — Ще говорим за това.
— Дадено — казах аз и спрях, докато той работеше по друга микстура. — Какво правиш?
— Друг експеримент.
— Защо?
— Така — отговори той и се извърна. Лицето му се скри. — Спомените за старите дни помагат. Спомняш си учениците, въодушевлението и радостта им. Спомените като че го отблъскват.
Кимнах бавно, но той не гледаше мен. Беше се върнал към научния си експеримент. Тъй че аз се наведох, за да проверя дали мога да зърна снимките, които разглеждаше. Пресегнах се към кревата, наведох се и взех една. На фотографията се виждаше по-млада версия на Проф във всекидневно облекло — джинси и тениска — застанал заедно с други хора в пълна с монитори и компютри зала. Из нея имаше още хора в еднообразни сини ризи.
Проф ме погледна.
Вдигнах снимката:
— Някаква лаборатория?
— НАСА — неохотно обясни той. — Старата космическа програма.
— Ти май каза, че си бил начален учител!
— Не аз съм този, който е работил тук, умнико — рече ми той. — Погледни по-внимателно.
Отново погледнах и схванах, че на фотографията Проф прилича повече на ухилен турист, който се снима. Отне ми секунда и засякох, че един от многото хора със синя снимка на НАСА има къса червена коса. Тиа.
— Тиа е ракетен конструктор? — попитах аз.
— Беше — обясни Проф. — Това бе отдавна. Даде ми възможност да я посетя след като започнахме да излизаме заедно. Връхната точка в живота ми — месеци наред дрънках на учениците си за това.
Погледнах изображението. Мъжът на снимката, макар очевидно да бе Проф, изглеждаше като същество от съвсем различен вид. Къде бяха тревожните бръчки по лицето му, напрегнатите очи, внушителната стойка?
Почти тринадесетте години след изгрева на Злочестие бяха променили този човек. И не само заради придобитите от него сили.
Изпод чаршафа се показваше друга снимка. Извадих я. Проф не ме спря и се върна към експеримента си.
На тази снимка четирима души стояха в редица. Единият бе Проф, облечен в запазената си марка — черна лабораторна престилка и предпазни очила в джоба. До него стоеше Регалия, протегнала ръце напред, а над пръстите ѝ се носеше кълбо вода. Носеше елегантна синя рокля. Там беше Тиа заедно с друг, непознат за мен човек. По-възрастен, с бяло-сива коса, щръкнала от главата му почти като венец, той седеше на стол, докато останалите бяха прави.
— Кой е този човек? — попитах аз.
— И това са спомени от друго време — отговори Проф, без да се обръща към мен. — Спомени, към които не бих се завръщал.
— Заради Регалия?
— Понеже тогава смятах, че светът може да бъде различен — продължи Проф, докато бъркаше някакъв разтвор. — Свят на герои.
— Може би все още може да бъде такъв. Може би грешим за причинителя на мрака, а може би има начин да му се противопоставим. Все пак всички са бъркали по отношение на слабостите на Епичните. Може би не разбираме това тъй добре, както ни се струва.
Вместо да ми отвърне, Проф остави лабораторната си съдина. Обърна се към мен.
— И ти не се боиш какво ще стане, ако не успеем?
— Искам да рискувам с това, Проф.
Той присви очи върху мен.
— Мога ли да ти се доверя, Дейвид Чарлстън?
— Да. Разбира се.
Откъде се взе този въпрос? Не произлизаше от разговора ни.
Той ме огледа внимателно, после кимна.
— Добре. Промених мнението си. Кажи на Тиа, че отивам в града веднага щом тръгнете; може да каже на Вал и Ексел, че извънредната ситуация с другия отряд на Възмездителите е била разрешена бързо и че съм се върнал рано.
— Добре.
Проф разполагаше с моторница в укрит док на Възмездителите. Лесно можеше да се върне сам в града.
— Но какво беше това за доверието…
— Иди и довърши товаренето на ония кашони, синко.
Той се извърна и започна да си събира нещата.