— Меган не ти е приятелка, синко — прекъсна ме Проф тихо, ала твърдо. — Тя е една от тях. Винаги е била.
— Ама…
— Не. — Проф стисна рамото ми. — Трябва да го разбереш, Дейвид. Когато един Епичен остави силите му да го развалят, той избира да стане враг. Така трябва да го мислим. Всеки друг начин води до лудост.
— Но ти използва своите сили — казах аз, — за да ме спасиш. Да се бориш със Стоманеното сърце.
— И в двата случая това почти ме съсипа. Трябва да съм твърд със себе си, да съм по-внимателен. Не мога да допусна изключенията да станат реалност.
Преглътнах и кимнах.
— Знам, че при теб всичко това поначало е за отмъщение — продължи Проф. — Това е силен мотив и се радвам, че си го канализирал, синко. Ала аз не ги убивам за отмъщение, вече не. Това, което ние правим… за мен е като да убиеш бясно куче. Това е милост.
Призля ми от начина, по който го изрече. Не защото не му вярвах или не одобрявах казаното — искри — мотивите му навярно бяха по-алтруистични от моите. Просто знаех, че той мисли за Меган. Чувстваше се предаден от нея и, честно казано, сигурно имаше пълно основание да се чувства така.
Но Меган не беше предател. Не знаех каква е, обаче възнамерявах да открия.
Долу край тълпата спря една кола. Проф я погледна.
— Върви да се оправиш с тях — рече той. — Ще се срещнем в скривалището.
Обърнах се, когато от колата слезе кметицата с неколцина от членовете на градската управа.
Страхотно, помислих си.
Честно казано, бих предпочел да се изправя пред още един Епичен.
5.
Излязох от сградата, докато войниците отваряха път за кметицата Бригс. Тя беше облечена в бял костюм с панталони и подходяща шапка, подобно на другите членове на градския съвет. Уникално облекло, много стилно. Това контрастираше с обикновените хора, които носеха… хмм, практически всичко.
В началото в Нюкаго беше шокиращо трудно да се добереш до облекло. Всичко, което не беше на гърба на хората, беше превърнато в стомана при Голямото Превръщане. С годините обаче снабдителните отряди на Стоманеното сърце бяха претършували предградията и бяха опразнили складовете, старите молове и изоставените домове. Тогава имахме достатъчно дрехи за носене, но те бяха в някаква причудлива смесица от разни стилове.
Ала висшата класа искаше да се откроява. Избягваха практичните дрехи като джинсите, които изтрайваха изненадващо дълго с по няколко кръпки тук и там. През управлението на Стоманеното сърце висшата класа поръчваше облеклото си и беше подбрала старовремски дизайн. Неща от по-класно време или поне те така говореха. Не бяха дрехи, които човек просто да намери да се търкалят някъде.
Бяхме решили, че аз ще съм връзката с Бригс и останалите. Само аз от Възмездителите бях родом от Нюкаго, а и искахме да ограничим достъпа до Проф. Ние, Възмездителите, не управлявахме Нюкаго — ние го пазехме. Това беше разделение, което всички смятахме за важно.
Пристъпих през тълпата, без да обръщам внимание на онези, които шептяха името ми. Вниманието беше смущаващо, честно. Всички тези хора ме обожаваха, ала те надали си спомняха хора като баща ми, които бяха загинали в бой с Епичните.
— Прилича на твоя работа, Чарлстън — рече кметицата Бригс и побутна с крак трупа на земята. — Убиецът на Стоманеното сърце прави още една резка на пушката си.
— Пушката ми е счупена — отговорих аз. Прекалено остро. Кметицата беше важна жена и бе направила чудеса, за да помогне за организирането на града. Само дето беше една от тях — висшата класа на Стоманеното сърце. Бях очаквал всички те да бъдат безцеремонно отстранени, ала някак — чрез поредица политически маневри, които не успях да проследя — Бригс се оказа начело на града, вместо да е в изгнание.
— Уверена съм, че можем да ти намерим нова пушка. — Тя ме изгледа, без да се усмихва. Обичаше да показва поведение „без глупости“. На мен това ми се струваше по-скоро поведение „без личност“. — Повърви малко с мен, Дейвид — рече Бригс и тръгна да се отдалечава. — Нямаш нищо против, нали?
Имах нещо против, обаче прецених, че това е от онези въпроси, на които не се предполага да отговаряш. Не бях напълно сигурен все пак. Не бях някой зубрач, така да знаете, но бях прекарал доста от младостта си в изучаване на Епичните, затова опитът ми в светското общуване беше ограничен. Смесвах се с обикновените хора горе-долу така, както кофа боя се смесва с торба джербили.