Намръщих се, пристъпих към изображението и го погледнах по-отблизо.
— Ами ако не е крил силите си? — попитах аз. — Ако ги е получил наскоро?
Тиа ме погледна.
— Ти сериозно ли мислиш, че Регалия може да превръща хората в Епични?
— Не съм убеден, но тя очевидно иска да вярваме, че тя може да създава Епични или поне да увеличава способностите им. Може би има достъп до надарител или до някакъв несрещан досега от нас вид Епичен и се преструва, че дава сили. Или… може би просто може да създава нови Епични. Струва ми се, че колкото и да ни се ще, не можем да преценяваме какво е неразумно в случая с Епичните.
— Може би — съгласи се Тиа. Седна в стола си и измъкна друга кола.
— Не обичаш да те заставят да поемаш ръководството — осъзнах аз. — Да ръководиш операциите без Проф.
— Напълно съм в състояние да командвам — отвърна тя.
— Това е все едно да кажеш, че кетчупът може да бъде гел за коса.
Тя вдигна вежда.
— Разбираш ли, технически е вярно, но…
— Разбрах — продължи Тиа.
— Ти… наистина?
— Да. И ти имаш право. Джон е водачът, Дейвид. Аз организирам нещата; аз ги снаждам. Но той има прозорливост; той вижда неща, които другите не виждат. Не заради… способностите си. Просто заради това какъв човек е. Ако го няма да надзирава плана си, се притеснявам, че ще изпусна нещо важно.
— Казва, че щял да се върне навреме да помогне.
— Надявам се — рече Тиа. — Понеже, честно казано, тоя човек определено може да се справи с най-добрите от тях, когато го поиска.
— Беше ли такъв преди?
Тя ме зяпна.
— Той ми каза за НАСА — обясних аз. — Видях ви на снимка двамата, заедно. Впечатлен съм.
Тя изсумтя.
— Каза ли ти защо трябваше да го поканя?
— Предположих, че е задето сте били заедно.
— Току-що бяхме започнали да излизаме — каза Тиа. — Друг учител в неговото училище спечели организирано от нас състезание — да дойде и да се държи като космонавт няколко седмици. Да се обучава, да премине през тестовете, такива неща. От време на време го правехме от съображения за популярност.
— И Проф не е спечелил? — попитах аз.
— Той не се яви — отговори Тиа. — Ненавиждаше конкурсите. Не пускаше и стотинка в някоя хазартна машина. Но това не му попречи да се почувства съсипан, когато не отиде.
Тя гледаше колата си, без да я отваря.
— Понякога забравяме доколко е човек той, Дейвид. Въпреки всичко той е само човек. Човек, изпълнен с от време на време безсмислени чувства. Всички ние сме такива. Искаме това, което не можем да притежаваме, дори когато нямаме правото да го искаме.
— Всичко ще бъде наред, Тиа.
Тя изглеждаше изненадана от тона на гласа ми и вдигна поглед към мен.
— Разбираш ли, той не е само човек, Тиа — продължих аз. — Той е герой.
— Звучиш като един от тях.
Тях?
И тогава ми просветна — имаше предвид Верните. Искри, вярно беше. Където има злодеи, там ще има и герои. Само почакайте. Те ще дойдат… Думите на баща ми в деня на неговата смърт. Само допреди няколко месеца бях гледал на оптимизма на хора като Ейбрахам и Мизи като на глупост. Какво се бе променило?
Проф. Не можех да повярвам в някакви легендарни Епични, които можеше да се явят, а можеше и да не се явят, за да спасяват света. Но в него… в него можех да повярвам.
Погледнах Тиа.
— Е, завършвай с разтоварването на провизиите и после си събирай екипировката. Искам да отидеш и да поставиш камера, за да следи Разрушение и да ни дава постоянна видеовръзка. Не знаем със сигурност дали събирането на енергия от негова страна ще напредва със същата скорост като преди. Предпочитам да не бъда изненадвана.
Кимнах, излязох от стаята и затворих вратата зад себе си. Минах по коридора покрай склада и видях, че са хванали Мизи да започне да внася кашоните. Тя внесе един и ми прати наперена усмивка, преди да потегли за друг.
Не можех да не се ухиля след нея. Тя беше определението на това какво означава да имаш заразителен характер. Светът беше по-добър, защото Мисури Уилямс беше тук.
— Как става така — тихо се обади един глас зад мен, — че всеки път щом те видя тия дни, ти заглеждаш някое момиче?
Обърнах се да погледна и там, застанала на прага на склада, беше Меган.
33.