Меган.
Меган се намираше в база на Възмездителите.
Издадох звук, който определено не беше скимтене. Беше нещо много по-мъжествено, независимо как звучеше.
Погледнах Мизи в момент на паника, после влязох в склада и хванах Меган за ръката.
— Какво правиш!
— Трябва да говорим — започна тя. — А ти ме пренебрегваше.
— Не те пренебрегвах. Просто всичко беше твърде натоварено.
— Натоварен беше да зяпаш женски задници.
— Аз не бях… Чакай.
Това стигна до ума ми и се усмихнах.
— Звучиш ревниво!
— Не бъди смешен.
— Не — възразих аз. — Ревнуваше.
Усетих, че не мога да спра да се усмихвам.
Меган изглеждаше объркана.
— Обикновено това не е нещо, за което хората се усмихват.
— Това значи, че не ти е все едно — заключих аз.
— О, стига.
Време да кажа нещо мило. Нещо романтично. Мозъкът ми, който цял ден работеше с няколко хода назад, най-накрая ми дойде на помощ.
— Не се притеснявай — отвърнах ѝ аз. — Бих предпочел теб да зяпам всеки ден.
Чакай.
Меган въздъхна и надзърна в коридора покрай мен.
— Ти си смешник — каза приглушено тя. — Вероятно ли е тя да се върне тук?
Точно. Неприятелски Висш Епичен. База на Възмездителите.
— Предполагам, че не си тук, за да се предадеш? — тихо я запитах аз.
— Да се предам? Искри, не. Просто имам нужда да поговоря с някого. Ти беше най-удобният.
— Това ли е удобно? — попитах аз.
Меган ме погледна и се изчерви. Изчервяването наистина ѝ прилягаше. Разбира се, биха ѝ прилягали и супа, тиня или слонска ушна кал. Меган в лош ден беше по-прекрасна от всяка друга.
— Хайде — казах ѝ аз и я хванах за ръката. Не исках да я насърчавам да използва силите си да се крие, не и когато толкова очевидно се държеше като Меган, която познавах преди. Това значеше да се движим бързо. Помъкнах я след себе си в бясно търчане по коридора към моята стая.
Стигнахме дотам без да ни забележат. Набутах я вътре, после затворих вратата, опрях гръб в нея и издишах като епилептичен пилот, току-що приземил пълен с динамит товарен самолет.
Меган огледа стаята.
— Виждам, че не са ти дали стая с илюминатор. Още си новакът в отбора, а?
— Нещо такова.
— Все едно, добре е — каза тя и закрачи напред. — По-добре от метална дупка в земята.
— Меган — попитах я аз. — Как… искам да кажа, някой друг навън знае ли къде е базата ни?
Тя отвърна на погледа ми, после поклати глава.
— Доколкото аз знам, не. Не се срещам често с Регалия — не смятам, че ми се доверява — но от чутото от другите знам, че ви търсят. Според Регалия базата ви е някъде на северния бряг, а и изглежда много ядосана, че не е могла да я намери.
— Как ни намери тогава? — попитах аз.
— Стоманеното сърце ми бе наредил да сложа подслушващи устройства на всички от групата — каза тя.
— Тъй че ти…
— Мога да подслушвам — продължи Меган — някои от обажданията ви. Или можех за известно време. Федрус е параноичен и редовно сменя своя телефон и телефона на Тиа. Твоят е мъртъв. Сега мога да слушам само ако някой се обади на Ейбрахам или Коуди.
— Доставката на провизии — обадих се аз. — Чула си къде е, стигнала си там преди нас, после си се промъкнала на подводницата.
Меган кимна.
— Аз бях там — продължих. — Въобще не те видях! Ти използваше ли силите си?
— Не — отговори Меган, търколи се на леглото и се опна напряко на една страна. — Трябваше ми само добро старомодно прокрадване.
— Но…
— Щях да се промъкна на борда, след като излязохте за малко от подводницата, но тогава Вал се появи след теб и почти ми докара сърдечен пристъп. Но се проврях точно навреме, после влязох и се скрих в тоалетната.
Усмихнах се, при все че тя не можеше да го види — гледаше тавана.
— Ти си страхотна — произнесох аз.
При това ъгълчетата на устните ѝ се извиха, при все че продължи да гледа нагоре.
— Става наистина трудно, Дейвид.
— Трудно?
— Да не използвам силите си.
Отидох до страната на леглото.
— Ти правиш каквото те помолих? Избягваш способностите?
— Да — каза тя. — Не зная защо те слушам. Само ми прави живота труден. Искам да кажа, аз в общи линии съм божество, нали така? И стигам дотам да се крия в тоалетна?
Седнах на леглото до нея. Напрежението в гласа ѝ, този поглед в очите ѝ.
— Действа ли? — попитах аз. — Иде ли ти да избиваш безразборно хора?
— Винаги ми иде да убия теб. Макар и само малко.
Чаках.
— Да — с въздишка произнесе Меган. — Работи. Побърква ме в други отношения, но това, че не използвам силите си, отстрани някои от… тенденциите от ума ми. Но, честно, вече дори не ми са иска да избивам хора. За мен това е повече раздразнителност и егоизъм.