— Ха — рекох аз. — Защо според теб е така?
— Вероятно, защото не съм много могъща.
— Меган, та ти си Висш Епичен! Ти си адски могъща.
— Адски?
— Чух го в един филм.
— Както и да е. Аз не съм твърде могъщ Епичен, Дейвид. Налага ми се да използвам оръжие, в името на Злочестие! Да, мога да се превъплъщавам, но виждал ли си колко слаби са илюзиите ми?
— Според мен са си страхотни.
— Не си търся комплименти, Дейвид — продължи тя. — Опитваме се да направим така, че да не използвам силите си, сещаш ли се?
— Извинявай. Ъъ, олеле. Силите ти са толкова никакви. От тях има толкова полза, колкото от муниции за оръдие осемдесет и осми калибър на пушка дванадесети калибър за биене на птици със сачми.
Тя ме изгледа и започна да се смее.
— О, искри. Обаче така наистина ще имаш добра видимост към умиращия фазан.
— Отблизо и лично — подех аз. — Както се е очаквало да се извършва убиването на птици.
От това тя се засмя още повече, а аз се усмихнах. Явно имаше нужда от смеха. В него имаше безнадеждност; а и ми мина през ума, че трябва да я караме тихо.
Меган протегна ръце, после ги кръстоса на корема и въздъхна.
— Добре ли си? — попитах я аз.
— Не знаеш какво е — тихо обясни тя. — Ужасно е.
— Все едно, кажи ми.
Тя ме погледна.
— Искам да знам — продължих аз. — Станало ми е навик да… ликвидирам хора с такива способности. Не знам дали ще се почувствам по-добре или по-зле от това да знам през какво минават, но смятам, че трябва да го чуя независимо от това.
Тя отново погледна тавана и най-напред не проговори.
Бях оставил една светлина в стаята — малка оранжево-червена лампа със стъклен абажур. Стаята бе тиха, въпреки че понякога ми се струваше, че мога да дочуя океана отвън. Вълните се надигат, водата се носи. Вероятно просто моето въображение.
— Не е като глас — започна Меган. — Чела съм какво пишат някои от учените на Тиа, а те го възприемат като шизофрения. Според тях Епичните имали нещо като зло съзнание, което им нареждало какво да правят, което са си пълни дивотии.
— Нищо подобно. Нали знаеш как някоя сутрин просто целият свят ти е малко крив? — продължи тя. — Или си раздразнителен, тъй че дребни неща — които обикновено не биха те ядосали — те подпалват? Така е. Само че е съчетано с неспособност да те е грижа за последиците.
— Дори и това е донякъде нормално — минавала съм през това и съм го изпитвала преди да получа тези сили. Знаеш как е, когато си буден късно през нощта и си наясно, че ако не си легнеш, животът ще ти бъде противен през целия следващ ден? Същото е. Като Епичен просто ти е все тая. Все пак заслужаваш да можеш да правиш каквото искаш. Ако стигнеш твърде далеч, можеш да се промениш по-късно. Винаги по-късно.
Докато говореше, затвори очи и аз потръпнах. И аз се бях усещал както го описваше тя. Кой не е? Докато я слушах, ми се струваше напълно логично Епичните да вършат това, което вършеха. Това ме ужаси.
— Но ти си се променила — обърнах се аз към Меган. — Съпротивлявала си се.
— За няколко дни — каза тя. — Трудно е, Дейвид. Наистина трудно. Като да я караш без вода.
— Каза, че е по-лесно, когато си до мен.
Тя отвори очи и ме погледна.
— Да.
— Значи има как да го надвиеш.
— Не е задължително. Много от свързаните с Епичните неща нямат никакъв смисъл.
— Всички го казват — отговорих аз, станах и отидох до бюрото си. — Толкова често го казваме, че се питам дали не го вземаме за даденост. Погледни това.
Изрових проучването си за слабостите на Епичните.
— Какво е това? — попита Меган и също стана. Дойде и се наведе близо до мен. Главата ѝ бе много близо до моята. — Отново ли ми се правиш на зубрач, Колене?
— Откривам връзки между Епичните и техните слабости — казах аз и посочих бележките си за Митоза и за Електричната. — Казваме, че слабостите им са случайни, нали така? Е, има някои огромни съвпадения при тези двамата.
Меган прочете.
— Собствената му музика? Ха.
— Ами Стоманеното сърце? — продължих аз развълнувано. — Силите му се неутрализираха от хора, които не се бояха от него. Познаваш го. Има ли нещо в неговото минало, което можеш да свържеш със слабостта му?
— Не е като да сме излизали заедно — сухо отговори Меган. — Повечето хора в града, дори големците, не подозираха за мен. Знаеха само Зарево, моят двойник от друго измерение.