Зяпнах я. Това си беше пускане на голяма бомба върху мен, просто така. Знаех, че е глупаво, но внезапно усетих как поставям под въпрос привързаността, която тя ми демонстрира преди малко. Нямаше просто да ти каже, ако наистина планираше да го направи, натъртено си казах аз. Вече бях решил да вярвам на Меган. Просто трябваше да го направя и по този въпрос.
— Е — казах аз, потеглих и ѝ се усмихнах — това е добре. Дори при положение, че прелъстяването ми от теб звучи като нещо, което ще е забавно.
— Слонце — произнесе Меган, видимо отпусната. Хвана ме за ръката и ме преведе през покрива. — Поне ако ни забележат, смятам, че Регалия ще си каже, че опитвам да следвам нарежданията ѝ.
— А ако нещо не е наред — добавих аз, — можем да използваме илюзиите ти, за да ѝ отвлечем вниманието.
Меган ме стрелна с поглед. Достигнахме тесен въжен мост към съседния покрив. Тя тръгна по него преди мен — показваше чудесен силует.
— Мислех, че не се очаква да използвам силите си — тихо рече тя.
— Ти не ги използваш.
— Усещам едно много голямо но.
— Забавно е, понеже точно пред себе си виждам…
— Внимавай.
— … много привлекателен чифт прасци. Виж, Меган, знам, че ти казах да не използваш силите си. Но това е просто първата стъпка, начин да се пренастроиш и да се овладееш. Няма да действа дълго време.
— Знам — съгласи се тя. — Няма начин да мога да се съпротивлявам.
— Не говоря само за това — рекох аз. — Говоря за нещо по-голямо.
Тя се спря на моста и ме погледна. Полюлявахме се леко над водите долу — в случая около четири етажа. Не се притеснявах от падане — все още носех спирила.
— По-голямо? — попита тя.
— Не можем да се борим с Епичните.
— Но…
— Не и сами — продължих аз. — Приех го. Възмездителите оцеляват само заради Проф и неща като спирила. Прекарал съм години да се убеждавам, че обикновените хора могат да се бият, и все още мисля, че можем. Но имаме нужда от оръжията на нашите неприятели.
Меган ме огледа в тъмнината. Единствената светлина идваше от спрея по въжетата на моста. Най-накрая тя пристъпи и хвана нещо на врата ми. Верижката на Ейбрахам, която носех под костюма. Тя я издърпа.
— Май казваше, че тези хора са малоумни.
— Казвах, че са идеалисти — обясних аз. — И те са. Героите няма да се появят по вълшебен начин и да ни спасят. Но може би, с усилие, ние ще успеем да измислим как… хм… да привлечем някои от тях.
— Казах ли ти защо дойдох във Вавилар? — попита тя, докато все още държеше верижката за малкия S-образен медальон.
Поклатих глава.
— Приказва се — обясни Меган, — че Регалия може да подобрява силите на Епичните. Да ги прави по-мощни и гъвкави.
Кимнах бавно.
— Значи това, което ми е казала оня ден…
— Не си го е измислила тогава. Това е нещо, което тя заявява поне от година пред определени кръгове.
— Което обяснява защо толкова много Висши Епични са дошли във Вавилар — заключих аз. — Митоза, Електричната, Разрушение. Обещала е да увеличи силите им в замяна на това да се върши каквото тя поиска.
— А ако има нещо, което повечето Епични да желаят — съгласи се Меган, — то е повече сила. Няма значение колко силни са вече.
Помръднах и усетих как мостът се люлее под нас.
— Значи ти…
— Дойдох — тихо изрече Меган — понеже съобразих, че ако наистина може да увеличи силата на някой Епичен, може и да е в състояние да отнеме моята. Да ме направи отново нормална.
Тишината увисна между нас като мъртъв вомбат на връв.
— Меган…
— Глупава мечта — завърши тя, пусна верижката и се извърна от мен. — Глупава като твоята. Ти си идеалистичен колкото Ейбрахам, Дейвид.
Тя продължи по моста и ме изостави. Забързах да я настигна.
— Може би — казах аз и я хванах за ръката, когато стигнахме отсрещната страна. — А може би не. Нека работим заедно, Меган. Ти и аз. Може би имаш нужда от някакъв клапан за изпускане на напрежението. Използваш по малко силите си тук и там, в контролирана ситуация, за да си начешеш крастата. Това ти позволява да упражняваш овладяването на емоциите. Или може би има друг трик, който ще открием заедно.
Тя понечи да се измъкне, но я хванах здраво.
— Меган — казах аз, заобиколих я и я погледнах в очите. — Нека поне да опитаме.
— Аз…
Тя дълбоко пое дъх.
— Искри, трудно е да не ти обърне внимание човек.
Усмихнах се.
Най-накрая се обърна и ме повлече към изоставена палатка, просто парче плат, окачено за едната страна на побит в покрива прът.