— Ако ще вършим това, трябва да знаеш — меко каза Меган, — че силите ми не са това, което изглеждат.
— Илюзиите?
— Не точно.
Тя приседна в сянката на изоставения навес и аз седнах до нея, без да съм сигурен от какво се крием. Вероятно просто искаше да бъде защитена, докато говори, а не да е толкова на открито. В нея обаче имаше някакво голямо колебание.
— Аз…
Тя прехапа устна.
— Аз не съм Епичен илюзионист.
Намръщих се, но не възразих.
— Не си ли го съобразил? — попита Меган. — Оня път в Нюкаго, в асансьорната шахта, когато ти и аз за малко да бъдем забелязани от охраната. Те насочиха фенерчето право в нас.
— Да. Ти създаде илюзия за мрак, за да ни скриеш.
— А ти видя ли някакъв мрак?
— Е, не — намръщих се аз. — Това нещо общо с дозера ли има?
Това бе устройството — истинска технология, доколкото знаех — което сканираше човека и определяше дали е Епичен или не. Възмездителите тестваха всички в екипа горе-долу редовно.
— Никога не разбрах как го направи. Може и да си създала илюзия на екрана, за да скрие истинския резултат, но…
— Дозерът записва резултатите — довърши Меган вместо мен.
— Да. Ако Тиа или Проф бяха поглеждали паметта му, щяха да забележат положителния резултат за Епичен. Не мога да повярвам, че не са го направили.
Загледах Меган; лицето ѝ бе слабо осветено от греещата под нас боя.
— Какво си ти?
Меган се поколеба, после разпери ръце и изведнъж мокрите ѝ дрехи изсъхнаха. Мигновено се смениха — от яке и прилепнала тениска до яке и зелена блуза, после груба камуфлажна военна униформа. Промените ставаха все по-бързо, по тялото ѝ трепкаха различни облекла, а после и косата ѝ започна да се променя. Различни прически, различни цветове. Скоро и цветът на кожата се запроменя. Беше азиатка, после стана бледа и луничава, имаше и по-тъмна от на Мизи кожа. Използваше силите си. От това косата ми се изправи, въпреки че аз бях този, който я насърчи.
— Със силите си — обясни тя, докато стотици версии на лицето ѝ се сменяха за секунди — аз мога да прониквам в други реалности и да ги докосвам.
— Други реалности?
— Веднъж прочетох книга — продължи Меган; сменящите се черти и дрехи най-после се върнаха към нормалната ѝ личност, мокро яке и тъй нататък, — в която се твърдеше, че съществуват безкрайно много светове и безкрайно много възможности; че всяко решение, взето от кой да е човек в този свят, създава нова реалност.
— Това звучи странно.
— Казва го човекът, който току-що прелетя през града с устройство, зареждано от тялото на мъртъв Епичен.
— Е, от проучвания, направени с мъртъв Епичен — поправих я аз.
— Не — възрази Меган. — Истински труп. „Проучването“ съдържа използване на парченца от мъртви Епични и извличане на способностите им. Какво мислиш, че беше мотиваторът на тази машина?
— Ха.
Мизи ми обясни, че всеки от мотиваторите бил индивидуално за устройството. Толкова… какво, индивидуални, понеже имаха парченце мъртъв Епичен в себе си? Вероятно само митохондриалната ДНК, помислих си аз. Възмездителите я събираха от мъртви Епични и я използваха като валута… Това караше мотиватора да работи. Имаше смисъл. Някакъв плашещ смисъл.
— Както и да е — продължи Меган — сега не говорим за мотиватори. Говорим за мен.
— Това се оказва една от любимите ми теми — отвърнах ѝ аз, макар и да се почувствах доста раздразнен. Ако силите на Меган представляваха това, което твърдеше тя, то означаваше, че съм бъркал. В продължение на години бях уверен, че знам какво е Зарево, че съм проумял недостъпна на останалите тайна. Толкова по въпроса.
— Най-добре мога да го обясня така — продължи Меган. — Донасям някое от другите места, тези не-места на никога недостигната възможност — в нашия свят, и за известно време отклонявам онази реалност към тази. Онази нощ, в асансьорната шахта, ние не бяхме там.
— Но…
— И бяхме — допълни Меган. — За хората, които ни търсеха, шахтата бе празна. В инспектираната от тях реалност ти и аз въобще не се бяхме изкачвали там. На тях аз представих различен свят.
— Ами дозерът?
— Представих му свят без Епични, които да открива.
Тя вдиша дълбоко.
— Някъде съществува свят — или може би просто възможността за такъв — където аз не нося това бреме. Където аз отново съм само себе си.
— Ами Зарево? — попитах аз. — Образът, който показваше на света, огненият Епичен?
Меган се поколеба, после вдигна ръка.