Пред нас се появи Епичен. Висок, хубав мъж с пламтящи дрехи и наглед разтопено лице. Очите светеха, юмрукът хвърляше огнени следи, като горящ петрол. Можех съвсем леко да усетя горещината.
Погледнах Меган. Не изглеждаше да губи контрол, въпреки използването на силите си. Когато заговори, донесе се нейният глас — гласът на познатото ми нейно аз.
— Ако съществува свят, в който нямам сили — рече Меган, загледана във внушителната фигура — съществува и свят, където имам различни сили. По-лесно е да призовеш едни възможности, отколкото други. Не знам защо. Не става дума, че този свят е подобен на нашия. В него аз притежавам напълно различен набор сили, а освен това…
— Си мъж — довърших аз, като забелязах сходството в чертите.
— Да. Малко е разсейващо, разбираш ли?
Потръпнах и огледах горящия Епичен, който можеше да бъде близнак на Меган. Бил съм много неправ за нейните способности. Изправих се и посрещнах погледа на Зарево.
— Значи ти не трябва да… да речем, да си разменяте местата с него или нещо такова? Да го довеждаш тук, искам да кажа?
— Не — отговори тя. — Привличам сенки от друг свят в този тук. Това изкривява реалността около сянката по странен начин, но тя все пак си остава само сянка. Мога да го водя тук, никога не съм виждала неговия свят.
— Той… знае ли, че съм тук? — попитах аз и погледнах Меган.
— Не съм сигурна — каза тя. — Мога да го заставя да върши всичко, което искам, но смятам, че това е, защото силите ми намират реалност, в която той вече е щял да направи това, което аз искам той да направи…
Погледнах пламтящите очи и те сякаш можеха да ме виждат. Явно ме познаваха. Зарево кимна с глава към мен и изчезна.
— Усетих горещина — обърнах се към Меган.
— Различно е — разясни тя. — Понякога, когато минавам в другата реалност — вкарвам я в нашата — тя е сенчеста и неясна. Друг път е почти истинска.
Тя се намуси.
— Предполага се, че се крием, нали така? Не бива да се размотавам нагоре-надолу и да призовавам Висши Епични, които светят нощем.
— Според мен това беше страхотно — тихо казах аз.
Незабавно съжалих за думите си. Това бяха силите, за които Меган току-що каза, че не иска да притежава. Те я разваляха и искаха да я унищожат. Да ѝ отправям комплименти за силите беше малко като да правя комплимент на човек със счупен крак колко бяла е костта, която е излязла от кожата му.
Но тя явно нямаше нищо против. Всъщност мога да се закълна, че леко се изчерви.
— Не е кой знае какво — каза тя. — Наистина, много работа за прост ефект. Определено си чел за Епични, които могат да правят илюзии от каквото си искат, без да им се налага да измъкват някоя алтернативна реалност от джоба си.
— Да.
Тя скръсти ръце и ме погледна.
— Добре. Трябва да направим нещо с тези дрехи.
— Какво? Смяташ, че човек, който обикаля наоколо във водолазен костюм с прикачени към ръцете и краката му странни Епични уреди, е подозрителен?
Тя не ми отговори, а вместо това постави ръка на рамото ми. Върху мен изникнаха джинси и яке — почти същите като истинските ми дрехи — и покриха водолазния костюм. Крачолите се развяха, достатъчно широки, за да покрият спирила. Сигурен бях, че не е модно, но какво знаех за модата? В Нюкаго последният писък бяха дрехи, основани на стария Чикаго от двадесетте години на XX век.
Пипнах дрехите. Не бяха истински, въпреки че ми се стори, че мога съвсем леко да ги усетя. Или пък съм си спомнил за тях. Има ли смисъл в това? Вероятно не.
Тя ме огледа, критично вдигнала вежда.
— Какво? — попитах я аз.
— Опитвам да реша дали да сменя лицето ти, за да направя по-малка вероятността да те забележат, докато се промъкваш към Разрушение.
— А… окей.
— Обаче има странични ефекти — каза тя. — При размяната на нечие тяло винаги се притеснявам, че ще свърша с това да го сменя изцяло с версията от другата реалност.
— Правила ли си го преди?
— Не знам — обясни тя със скръстени ръце. — Убедена съм, че всеки път, когато умирам, „превъплъщението“ ми всъщност са просто моите сили, които призовават от друго измерение моя версия, която не е умряла.
Тя видимо потрепери.
— Както и да е, нека те оставим какъвто си. Не искам да сменя лицето ти и то да остане така. Свикнала съм с твоето. Ще вървим ли?
— Да — казах аз.
Излязохме от изоставения полунавес и продължихме да вървим към мястото, където беше застанал Разрушение.
— Как се чувстваш? — попитах аз.
— Малко гладна — отговори тя.