— Не съм сигурна.
— Спомняш си всичко станало с теб освен времето непосредствено преди смъртта, нали?
— Да.
— Това означава, че ти все още си ти. Истина е — аз мога да усетя, че си ти. Ти си моята Меган, а не някоя друга личност.
Умълча се; погледнах я, но тя се усмихваше.
— Знаеш ли — обади се тя, — понякога разговорите с теб ме карат да се чудя дали ти всъщност не си този, който може да променя реалността.
Нещо ми хрумна.
— Можеш ли да подмениш Разрушение? — попитах аз. — Да извадиш някоя негова версия без сили или с очевидна слабост, а този да го пъхнеш някъде в друго измерение?
Тя поклати глава.
— Не съм достатъчно силна — продължи тя. — Правила съм нещо наистина драматично веднага след като умра, в сутринта на превъплъщаването. Тогава… сякаш мога да вземам части от онази реалност със себе си, понеже просто идвам оттам. Тогава обаче аз не съм достатъчно себе си, за да я контролирам, тъй че не си въобразявай.
— Струваше си да попитам — казах аз и се почесах по главата. — Въпреки че според мен, дори и да можеше да го направиш, не би трябвало да го вършим. Искам да кажа, какво хубаво има в това да защитаваме този Вавилар, ако допуснем хиляди хора да умрат в друг Вавилар.
И то ако нещата, които можеше да върши, бяха от други съществуващи светове, а не просто възможности за светове, които би могло да съществуват. Човече. Разсъжденията за това ми причиняваха главоболие.
— Не забравяй, целта продължава да бъде да се отърва от силите си — напомни Меган. — Регалия заяви, че не знае дали може да го направи, но ми каза, че ако ѝ служа, ще опита.
Меган повървя замислено известно време.
— Не знам дали тя лъжеше, или не, но според мен ти имаш право. Мисля, че зад това трябва да има нещо, някаква цел.
Спрях на края на покрива и погледнах как стои на края на моста, точно зад мен.
— Меган, знаеш ли слабостта си?
— Да — тихо каза тя и се обърна, за да разгледа града.
— Има ли някаква връзка с миналото ти?
— Само случайни съвпадения — обясни Меган. Обърна се и ме погледна. — Но може би не са тъй случайни, както ми се струва.
Усмихнах се, обърнах се и продължих през покрива.
— Няма да попиташ каква е слабостта? — поинтересува се тя и забърза след мен.
— Не. Тя принадлежи на теб, Меган. Ако те попитам за това… все едно да попитам някого за ключа към душата му. Не искам да те поставям в такова положение. Достатъчно е да знам, че съм на правилния път.
Продължих, но тя не ме последва. Погледнах я и видях как се е втренчила в мен. Внезапно изтича към мен, докосна гърба ми с ръка, докато минаваше, и пръстите ѝ минаха по тялото ми. После тя поведе и се забърза през покрива към наблюдателната ни позиция.
36.
Разрушение продължаваше да се мъдри на същото място, въпреки че сега светеше по-силно; нощно време бе тъй ярък, че беше трудно да различиш чертите му. Покривът беше достатъчно висок, за да предостави поглед към него, но бе доста отдалечен — само мощното увеличение на прицела ми позволяваше добър поглед. Трябваше да се приближа още, за да поставя камерата. Намалих с една степен и открих, че една от табличките отстрани на холоприцела ми е светлометър.
— Приемаш ли това, Тиа? — попитах я аз по мобилния.
Меган седеше мълчаливо до мен, понеже сега бях във връзка с Възмездителите. Единственият видеозапис се извършваше от моя прицел, тъй че предположих, че ще сме в безопасност.
— Мога да го видя — потвърди Тиа. — Съответства на очакванията ми — ако следва предишния модел, разполагаме с още няколко дни до детонацията.
— Чудесно тогава — продължих аз. — Ще поставя камерата и ще се върна до базата.
— Внимавай — отбеляза Тиа. — Камерата ще трябва да бъде доста близка, за да има ефект от нея. Трябва ли ти помощ?
— Не — отвърнах аз. — Ще се обадя, ако имам нужда от нещо.
— Окей тогава — рече Тиа, макар и да звучеше колебливо. Затворих телефона, деактивирах безжичната връзка с прицела си и прибрах мобилния. Вдигнах вежда към Меган.
— Мястото е охранявано — спокойно обясни тя. — Всички мостове са отрязани и Нютън често пуска патрули. Регалия не иска никой да се размотава наблизо.
— Нищо от това не е непреодолимо за нас — заключих аз.
— Не съм казала, че е непреодолимо — продължи Меган. — Просто съм притеснена от импровизациите ти.
— Предполагах, че всичките ти оплаквания от моите импровизации в Нюкаго са били, задето ти не искаше да убием Стоманеното сърце.
— Отчасти — съгласи се тя. — Но все още не ми харесва начинът, по който постоянно откачаш.