— Ние изгорихме тялото ти — прошепнах аз. — В Нюкаго.
— О, искри, не ми казвай такива неща.
Стори ми се, че долових потреперване в гласа ѝ.
— Вече бях мъртва. Тялото беше просто черупка. Винаги нареждах на хората на Стоманеното сърце да погребват телата ми след смъртта ми, но никога не съм могла да го гледам. Да виждаш собствения си труп е лошо, разбираш ли?
Чаках на стълбите. Тук висяха няколко плода и леко осветяваха стълбището.
— А защо Зарево не изчезва? — попитах аз. — Той е направен от огън, което би блокирало силите ти и той би изчезнал.
— Той е просто сянка — отвърна Меган. — Не е истински огън. Това успях да разбера. Това или…
— Или?
— Или когато превеждам сянката му, той носи със себе си някои от законите на своята вселена. Имала съм… изживявания, които ме подтикват да търся отговор. Не знам как действа това, Дейвид. Която и да е част от него. Понякога то ме ужасява. Но огънят е моята слабост.
Тя се спря.
— Исках да знаеш какво е. В случай… знаеш. В случай, че за мен трябва да бъде направено нещо.
— Не казвай такива неща.
— Трябва — прошепна Меган. — Дейвид, трябва да го знаеш. Къщата ни изгоря, когато бях дете. Почти загинах. Пълзях през огъня, стиснала плюшеното си коте, а около мен всичко гореше. Намериха ме на моравата, цялата покрита в сажди. Имам кошмари за онзи ден. Постоянно. Непрекъснато. Ако успееш да говориш с други Епични, Дейвид… питай ги за какво са кошмарите им.
Кимнах, а после се почувствах глупаво, понеже тя не можеше да го види. Заставих се да започна отново изкачването.
— Благодаря ти, Меган — прошепнах аз по линията. Искаше се много смелост да ми каже това.
Тя въздъхна.
— Да, ти никога не искаш просто да оставиш нещата такива, каквито са. Трябва да намериш отговорите. Е… може би ще намериш този.
Стигнах до следващия ред стъпала и завих, за да продължа нагоре. Докато го правех, кракът ми настъпи нещо, което изхрущя.
Потреперих и погледнах надолу. Още една бисквитка с късметче. Изкуших се просто да я оставя — последните бяха много странни. Никой в базата не успя да разбере нищо от тях. Знаех обаче, че не мога просто да я оставя. Коленичих — притеснен, че вдигам твърде много шум — и подържах хартийката на светлината на някакъв плод.
Това сън ли е?, питаше хартийката.
Вдишах дълбоко. Даа. Продължава да е зловещо. Какво да направя? Да отговоря?
— Не, не е — произнесох аз.
— Какво? — обади се Меган в ухото ми.
— Нищо.
Стоях, несигурен в това какъв отговор очаквам. Нямаше никакъв. Отново поех по стълбите и си гледах в краката. Разбира се, намерих още бисквитки, израснали от лиана на следващия ред.
Отворих една.
Ама че работа, пишеше там. Понякога се обърквам.
Това отговор ли беше?
— Кой си ти?
— Дейвид? — попита Меган.
— Говоря си с бисквитки с късметчета.
— Ти… ха?
— Ще ти обясня след минута.
Продължих нагоре бавно. Този път успях да хвана накъдрила се надолу лиана; бисквитките излизаха от нея като семена. Изчаках една да порасне напълно пред мен, после извадих книжката.
Наричат ме Зора. Ти опитваш да я спреш, нали?
— Да — прошепнах аз. — Ако имаш предвид Регалия, да. Знаеш ли къде е тя?
Отворих още няколко бисквитки, но на този семенник във всички пишеше едно и също, тъй че се изкачих още малко и намерих друг грозд.
Не знам, приятел, пишеше там. Не мога да я видя. Но гледах оня другия. На операционната маса.
— Разрушение? — попитах аз. — На операционна маса?
Разбира се. Да. Изрязаха нещо от него. Сигурен ли си, че това не е сън?
— Не е.
Харесвам сънищата, пишеше в следващата бисквитка.
Потреперих. Значи Зора със сигурност беше Епичен. И градът беше негов.
— Къде си? — попитах го аз.
Чуй тази музика…
Независимо какъв въпрос зададях, получавах само този отговор.
— Дейвид — продължи Меган по линията, а в гласа ѝ се процеждаше тревога, — в момента ти сериозно ме плашиш.
— Какво знаеш за Зора? — попитах я аз и бавно продължих нагоре, в случай че се появят други бисквитки.
— Не много — обясни Меган. — Когато попитах Регалия, тя заяви, че бил „съюзник“, и намекна, че само това ми трябвало да знам. Ти с него ли говореше?