Птицата трескаво се мушна в една сграда през малка дупка в един счупен прозорец. Издигнах се след нея и използвах струя вода от ръчния двигател да дотроша прозореца. После влетях в стаята с рамото напред. Успях да кацна, без да падна по лице — едва — и подгоних синьото животно. То се стрелна през друг прозорец, аз го разбих след него и пак скочих във въздуха.
— Дейвид? — едва чух гласа на Меган. — Това прозорци ли бяха? Искри, какво става?
Усмихнах се. Прекалено съсредоточен бях, та да докладвам. Преследването ме отведе из завоите на водните улици на Вавилар. Минавах край хората по покривите, а те ме сочеха и викаха. В един момент птицата опита да полети нависоко, ала напрежението се оказа твърде голямо и тя се сниши и кацна на един покрив. Да, рекох си. Това е то. Стрелнах се във въздуха и се приземих до гълъба.
Когато застанах стабилно, очертанията на птицата се размиха и се превърнаха в човек. Където не беше синьо, лицето на Нокс беше бледо. Рамото му беше покрито с кръв. Олюлявайки се, той заотстъпва от мен. Притискаше рамото си с едната ръка, а с другата измъкна нож. Спрях и за момент се втренчих в очакване в него. Най-сетне Нокс падна в несвяст.
— Хванах го — казах аз, като се държах назад, в случай че се преструва. — Поне така си мисля.
— Къде си? — попита Меган.
Огледах се в опит да се ориентирам след трескавото преследване. Криволичили бяхме по улиците и се бяхме върнали близо до мястото, откъдето започнахме.
— На две улици от сградата, където монтирах камерата. Търси покрив на около четири етажа над водата, слабо населен, с голямо изображение на хора, които берат плодове, нарисувано със спрей.
— Идвам — отвърна Меган.
Свалих ръкавиците, после извадих нейния пистолет от джоба си. Не исках да се доближавам до Нокс без подкрепление. Но пък да не вземеше да умре от кръвозагуба, ако не направя нещо? Реших, че имам твърде много за губене. Този мъж ми трябваше жив. Бавно тръгнах напред и накрая прецених, че Нокс или се преструва много добре, или наистина е в безсъзнание. Вързах ръцете му възможно най-добре със собствените му връзки за обувки, после се помъчих да превържа раната му с якето.
— Меган? — попитах по линията. — Очаквано време на пристигане?
— Съжалявам. Няма мостове. Трябва да обикалям, за да стигна до теб. Ще ми отнеме още поне петнадесет минути.
— Добре.
Седнах да чакам и оставих напрежението ми да се стопи. На негово място се появи разбирането за пълната лудост на това, което направих току-що. Очевидно бях подценил способностите за преобразяване на Нокс — можеше да се превърне в нещо повече от птица. Ами ако се окажеше по-могъщ дори от това? Ами ако беше Висш Епичен, неуязвим за куршуми?
Проф беше казал, че съм безразсъден, и беше прав. Трябваше да тържествувам заради стореното, а аз открих, че ми е неудобно. Как щях да го обясня на другите Възмездители? Искри. Дори не се бях обадил на Тиа.
Е, поне свърши добре.
— Слушай внимателно — рече нечий глас зад мен. — Ще пуснеш този пистолет. После ще вдигнеш ръце във въздуха с дланите напред и ще се обърнеш.
Връхлетя ме страх като вълна. Но познах гласа.
— Вал? — възкликнах аз и се обърнах.
— Хвърли оръжието! — нареди ми тя. Беше дошла по стълбището, което свързваше последния етаж на тази сграда с покрива. В рамото ѝ опираше пушка, насочена към мен.
— Вал, защо…
— Хвърли го.
Пуснах пистолета на Меган.
— Стани.
Подчиних се и разтворих ръце.
— Сега — мобилният ти.
Искри. Отпрах го от рамото си и го оставих на земята, тъкмо когато Меган казваше:
— Дейвид, какво става?
— Ритни го напред — инструктира ме Вал. Когато се подвоумих, тя се прицели право в челото ми. Затова ритнах мобилния към нея.
Вал приклекна, все още насочила оръжието към мен, и го взе с една ръка.
— Искри, Дейвид — говореше Меган в ухото ми. — Бързам колкото…
Прекъсна, когато Вал изключи и плъзна мобилния ми в джоба си.
— Вал? — попитах аз възможно най-спокойно. — Какво има?
— От кога работиш за Регалия? — отвърна тя. — От самото начало ли? Тя ли те прати в Нюкаго, за да се внедриш при Възмездителите?
— Работя за… Какво? Аз не съм шпионин!
Вал завъртя пушката и наистина стреля. Изпрати един куршум в краката ми. Аз викнах и отскочих назад.
— Знам, че се срещаш със Зарево — рече Вал.
Искри.
— Още откакто дойде тук, ти си подозрителен — продължи Вал. — Ти не спаси хората в онази сграда, нали? Това беше заговор между теб и Регалия, който да „докаже“ колко си надежден. Уби ли Стоманеното сърце изобщо? Наистина ли мислеше, че никой няма да забележи, когато вкара Зарево в нашата база? В името на Злочестие!