Междувременно четиримата моряци гребяха с всички сили срещу течението, което съвсем не беше незначително, и кой знае дали при други обстоятелства биха се съгласили толкова охотно да вършат тази наистина тежка работа. Но тук ставаше въпрос за собствените им интереси и с цялата сила на мускулите си те наблягаха греблата, за да излязат първо от канала. А за после знаеха, че далеч нямаше да им бъде толкова трудно.
Най-сетне достигнаха входа и скоро след това лодката им се залюля върху спокойно редуващите се една подир друга вълни, където вече, след като се поотдалечиха от прибоя, можеха да опънат ветрилото. Вятърът бе извънредно слаб, но все пак малко им помагаше.
Заседналият кораб се намираше вече точно пред тях и те се носеха към него доста бързо, докато щурманът с далекоглед в ръка се опитваше да открие името на плавателния съд. Изглежда, че не се беше излъгал в първоначалното си предположение. Действително ветроходът беше холандски или (поне носеше холандско име), „Мейше ван Утрехт“, и по всяка вероятност беше съвсем нов — доколкото можеше да се различи от това разстояние.
— Момчета, момчета — каза щурманът, като остави до себе си далекогледа и позатегна шкота на ветрилото, за да лови по-добре вятъра, — наистина е холандец. Един господ знае как е дошъл до тази ширина — по пътя си за Индия холандците обикновено минават около нос Добра надежда. А ако ние имаме късмет, можем да направим ей там насреща дяволски хубав улов. Хайде, побързайте да се доберем до него, за да можем да го претърсим на дневна светлина.
Не беше необходимо да ги подканва повторно — греблата здравата се огъваха под яките мишци на моряците, които само от време на време обръщаха глава назад да видят как напредват и колко бързо се приближават до очакваната плячка.
— Мистър Браун — каза един от хората, боцманът, който гребеше най-отпред, — да ме вземат мътните, ако не ми се струва, че от корабната кухня излиза дим!
Щурманът, който тъкмо в този момент също внимателно се взираше натам, отново бързо грабна своя бинокъл и погледна през него, ала само за миг.
— Bless my soul10 — промърмори той под носа си, — дали току-що и на мен не ми се стори… бога ми, това е дим!
— Нали, мистър Браун?
— Кълна се във всичко най-свято, така е… но преди това не забелязахме никакво човешко същество, а ако все пак има някой на борда, би трябвало досега да са видели лодката ни и да ни дадат сигнал.
— Сър, може би накрая, преди да напуснат кораба, хората са искали да го подпалят — забеляза един от моряците, — но огънят не е потръгнал както трябва и сега все още тлее.
Щурманът поклати глава. Както боцманът съвсем вярно бе забелязал, димът се издигаше точно от мястото, където се намираше корабната кухня, а ако действително хората са имали намерение да изгорят кораба, те сигурно щяха да подпалят най-напред каютите. Но засега нямаше какво друго да се направи — с всеки удар на греблата те се приближаваха до кораба все повече и следващите минути трябваше да им донесат разрешението на загадката.
Докато гребяха, моряците непрекъснато се оглеждаха с любопитство, за да видят дали нейде над фалшборда нямаше да им се мерне човешка глава, обаче нищо подобно не се случи — ето защо самите те трябваше да се изкачат на борда, за да се убедят как стоят нещата.
Но когато достигнаха въпросното място, разбраха, че няма да могат да се доберат до самия кораб тъй лесно, както изглеждаше отдалече, защото той бе заседнал буквално между самите рифове и сигурно някоя огромна вълна го бе натикала в дупка сред коралите, където стоеше заклещен здраво и непоклатимо. А прибоят се блъскаше толкова наблизо в рифовете, че всеки опит да се навлезе между тях би бил напразен, ако не бяха открили съвсем малко по-надолу неголям тесен канал, чиято вода издаваше, че е по-дълбок.
Даже и тук навлизането между рифовете си оставаше рисковано, защото и от двете страни разбиващите се вълни хвърляха вода в лодката им. Обаче моряците и за миг не се поколебаха да преминат през прохода, никой не каза и дума. Офицерът бе застанал на кормилото, а моряците, които и сами знаеха какво трябваше да вършат, натиснаха греблата с всички сили и след броени минути голямата лодка се насочи към претърпелия крушение кораб, нагазил достатъчно дълбоко във водата, за да се достигне от лодката удобно с ръка неговата резервна котва. Ето защо изкачването на борда не представляваше никаква трудност. Преди всичко моряците здраво завързаха с въжета собствения си плавателен съд, а после като котки се покатериха нагоре по резервната котва. Изглежда, всеки от тях искаше да стъпи пръв на борда на изоставения и все пак, както си личеше, обитаван кораб.