Хората му го бяха последвали устремно, но се стъписаха на прага, щом на малкото канапе, здраво закрепено до задната преграда на каютата, забелязаха изтегнат самотен мъж, който, както изглежда, спеше дълбоко.
Несъмнено този индивид беше моряк не само защото носеше обичайното облекло — къса куртка с излъскани копчета, каквато моряците обикновено обличат в неделя или когато слизат на брега, а защото целият му външен вид го издаваше. Но иначе човекът не правеше никакво по-особено впечатление.
Той имаше къдрава черна коса и също такава брада, небръсната може би от три седмици, по лицето му бе изписан грозният израз на гняв и кисело настроение, а силно смръщените му вежди дори и насън бяха набраздили челото му с дълбоки ядни бръчки.
Но той се беше устроил в каютата твърде удобно. Не остана в тайна и средството, което го беше приспало — на масата пред него стоеше една от големите четвъртити бутилки с арак, изпразнена вече почти наполовина, огромна захарница, чаша, гарафа с вода и съвсем наскоро отворено сандъче с пури, една от които, наполовина изпушена, все още се виждаше между пръстите на спящия човек.
Един поглед, хвърлен из каютата наоколо, убеди щурмана, че навярно пред тях се намираше единственият обитател на кораба. За всеки случай той надникна и в няколко от близките койки, но там нямаше никого и най-накрая не му остана нищо друго, освен да разбуди спокойно спящия човек, за да научи от него подробности за кораба и неговия товар.
Но тази работа не се оказа толкова лесна, както си мислеше той. Щурманът се приближи до мъжа, сложи ръка на рамото му и каза:
— Хей, приятелю! Брадясалият не помръдна.
— Хей, приятелю! — извика щурманът по-силно и го разтърси, за да го накара да се събуди, но единственият отговор, който получи от полупияния човек, бе силно сумтене. Те обаче нямаха много време за губене, понеже слънчевите лъчи падаха вече съвсем косо над палубния люк и като хвърли един поглед към наредените върху масата примамливи неща, щурманът каза през смях:
— Човек направо да не повярва, този тип си живее тук като някой принц! Но ние не можем да го оставим по-дълго да спи! Ей, симпатяга, ало, приятелче, ехей!
Той изкрещя тези думи в ушите му така, сякаш викаше към някой кораб, на един кабелт разстояние.
— Four bells? Hell!11 — изръмжа човекът, разтърсвайки глава все още сънен, но щом почувства, че някой го побутва, изведнъж рязко се надигна, видя нахлуващата слънчева светлина през стъклата и непознатите мъже, изпълнили кабината, и вторачи в тях толкова див и объркан поглед, сякаш бе видял пред себе си призраци.
— Как си, друже? — попита го щурманът, след като му остави няколко мига да се съвземе. — Наспа ли се?
— Bless my soul — смотолеви човекът, — where the devil, do you hail from?
— Откъде се взехме ли? — засмя се щурманът. — Най-напред ми се иска на теб да ти задам този въпрос, приятелче, защото ми се струва, че си се наставил тъй удобно и трайно, сякаш смяташ тук да ти е зимната квартира, като че ли се намираш на сушата, а не в дървен сандък, който всеки миг може да потъне под краката ти.
— Даже и така да е, кого засяга това, щом тъй ми е добре! — изръмжа типът, който в момента все още не беше дошъл съвсем на себе си от изпитата ракия.
— Е, хайде, хайде — засмя се щурманът, — не се тревожи, може би за самия теб хич няма да е жалко, ама и ние не сме дошли заради теб, а искахме само да се осведомим за кораба и за неговия товар. А сега я се поизправи и ни отговори на въпросите, защото нямаме много време за губене! Откъде идва корабът?
Изглежда, чудатият отшелник на борда нямаше особено голямо желание да отговори на зададените му въпроси, но петте яки фигури в кабината нямаха вид на хора, с които би могъл да се шегува, а и вече се бе опомнил достатъчно, за да може да схване, че тези мъже сигурно са от екипажа на някой кораб, преминаващ през протока Торес. Ето защо след известно колебание той отговори кратко:
— От Сан Франциско.
— Тъй ли? А накъде отиваше?
— Е, та нали виждаш, че сме на местопредназначението — промърмори човекът, — би трябвало да дойде някой страхотен бриз, та да ни издуха пак навън, такъв, какъвто ни заклещи тук.
— Но закъде беше тръгнал корабът?
— За Ню Йорк — отвърна мрачно непознатият.
— За Ню Йорк ли? Ами какво, по дяволите, търсите тогава в пролива Торес?… Но какво ли ме засяга това. Какъв е товарът?
— Баласт.
— Баласт, а корабът е затънал почти до шпигата. Как така?
— Ако ние имахме в телата си толкова вода, колкото погълна корабът през последните три дена, щяхме да се намираме нейде още по-надълбоко — отговори той навъсено.