Щурманът пак влезе в каютата, където беше той, за да го разпита отново, но това се оказа напълно безполезно, тъй като пленникът лежеше на земята, забил тъпо поглед пред себе си, и отказа да даде какъвто и да било отговор, та дори се и престори, че не чува зададените му въпроси.
Морякът нямаше друг избор, освен да предостави навъсения тип сам на себе си и на неговия пазач и после да види на светлината на фенерите какви други сведения биха могли да съберат за съдбата на този нещастен плавателен съд. Това място се струваше на щурмана толкова пусто и зловещо, че той без съмнение би предпочел да остане тук до настъпването на утрото и да предприеме претърсването на дневна светлина, обаче знаеше много добре, че капитан Уилки нямаше да признае никакво извинение, ако той и корабът му бъдеха задържани в този опасен проток по-дълго, отколкото го принуждаваха природните стихии. Щурманът лесно можеше да събере най-необходимите доказателства за извършеното престъпление и на светлината на фенерите и не се поколеба да изпълни своя дълг.
Скоро откриха, че пленникът бе казал истината поне в едно отношение. Корабът действително носеше само баласт, вероятно бе продал товара си в Сидни, за който беше взел или суха пара, или менителници, но освен това на борда имаше истинско изобилие от хранителни стоки, вина и други спиртни напитки, определени за търговски сделки. Намериха цели сандъци, пълни с консерви, различни храни, херметически затворени в ламаринени кутии, много вино и щурманът веднага нареди на двама от своите хора да изкачат една част от тези запаси на палубата, за да ги натоварят после на сутринта в лодката. В една от каютите откриха и голямо количество ново платно, което също бе обявено за законна плячка.
Непосредствено под каютата се намираше главният склад за хранителни припаси, а вътре в самия него бе преградено с дъски малко помещение, където обикновено държаха стоките, взети за нуждите на екипажа, и в него се слизаше направо през отвор в пода на каютата, покрит с капак.
Щурманът се намираше долу на средната палуба заедно с останалите моряци, държеше фенера и разглеждаше доста дебелата дъсчена стена, за да види дали евентуално няма да е възможно, като откъртят някоя от дъските, да си открият оттук удобен достъп до „килера“.
— Ах, оставете, мистър Браун — каза боцманът, който бе застанал до него, — та тук са забити седем-осемсантиметрови пирони и ще има цял час да се трепем. Много по-удобно ще надникнем вътре отгоре, ако изобщо си заслужава труда. Тук наоколо има предостатъчно за ядене и пиене и ми се струва, че ако сега вземем да свалим ветрилата и да приберем новата верига, ще имаме достатъчно голям товар, пък и по-голяма печалба.
— Шшшт — рече Боб, който бе осветил с фенер стената зад едно буре, за да види дали отзад няма да се покаже някоя врата, която да води към преградното помещение. — Там вътре нещо стене!
— Това е онзи тип в каютата — каза щурманът — навярно въжетата малко са се врязали в месата му, ама тъй му се пада на този твърдоглав негодник!
— Не, мистър Браун — отвърна морякът, — чува се оттук, отвътре… проклет да бъда, ако вътре няма човек!
При тези думи той припряно слезе обратно от бурето, сякаш се страхуваше, че вътре броди духът на някой от убитите или пък че пред него можеше да се появи някакво друго ужасно видение.
Щурманът вдигна предупредително ръка и се заслуша внимателно… в момента цареше мъртвешка тишина. Но ето че отвътре изведнъж се разнесе тихо, но отчетливо стенание.
— Бога ми, имаш право, Боб — възкликна щурманът, — вътре има някакво живо същество и ние трябва да го измъкнем, каквото и да е то — било човек, било куче. Донесете секира… ей там видях една на земята.
Бързо намериха искания от него инструмент и с няколко удара боцманът разби една от дъските. Сега вече можеха да пъхнат секирата зад другите дъски и след няколко минути те изкъртиха от задната стена на преграденото помещение толкова широка част, че спокойно можеха да влязат в тясната стаичка.
Всички те бяха силни, смели мъже, започнали спасителната си работа на този чужд кораб, но въпреки това сърцата им лудо заблъскаха в гърдите, когато, осветявайки пътя си с фенерите, те влязоха в мрачното зловещо помещение, което сигурно щеше да им открие някаква неизвестна страшна картина. Никой не пророни нито дума — безмълвно се прехвърлиха през най-близките изпречили се на пътя им сандъци. Притиснато от палубата, на това място помещението беше толкова ниско, че бяха принудени да пълзят на колене. А онези стонове, станали сега ако не по-силни, то поне по-ясни, им доказаха, че не са се излъгали.