Вече беше минало единайсет, когато се добраха до брига, а там бяха посрещнати от другарите си с гръмко „ура“. Всички се бяха разтревожили за съдбата им, понеже грохотът на експлозията бе достигнал дотук, и капитан Уилки бе имал силното желание сам да отиде с другата лодка дотам, стига да можеше да поеме риска да изостави своя кораб на произвола на съдбата.
Междувременно за ранения незабавно бе приготвена една свободна в момента койка, а капитанът, който сам разбираше малко от медицина и хирургия, прегледа раните му, но не ги намери за смъртоносни и с право приписа изтощеното състояние на нещастника по-скоро на нечовешкото отношение към него, на изтърпения глад и жажда. Всичко, каквото можеше да бъде направено, за да му се помогне, действително бе направено и след това спокойствието и почивката останаха единственото, което можеше да окаже благотворно въздействие върху него.
Сега вече щурманът трябваше да докладва какво бяха открили на борда на онзи кораб и по време на целия разказ, изпълнен с авантюристични, преживелици, капитанът не престана да поклаща глава. Но единственият човек, който можеше да им даде сигурни сведения за случилото се, все още лежеше в безсъзнание в койката си, а и бездруго поне в този ден не биваше да бъде измъчван с въпроси.
Но още на следващото утро той видимо се посъвзе. Лежеше буден в леглото си и лекичко стисна ръката на капитан Уилки, когато той дойде при него, за да види как се чувствува. Но раненият все още не бе в състояние да говори, а и капитан Уилки имаше през този ден твърде много работа, за да мисли за нещо друго освен за своя кораб.
Чуждият плавателен съд бе изгорял до водната повърхност още през нощта и сега не се виждаше даже и дим, който да покаже мястото, където се намираше той.
Вдигнаха котва, завъртяха реите и „Бетси Ан“ бавно потегли, за да продължи пътя си из чудноватите извивки между скали и острови, които описва протокът Торес. Но бризът здравата се бе усилил и макар че бяха вдигнали само двата марсела, за да не се движат твърде бързо и да се натъкнат на някой подводен риф, те все пак изминаха толкова значително разстояние, че когато следобед в четири часа отново бяха принудени да хвърлят котва, на хоризонта вече се виждаше Кап Йорк, северният нос на Австралия.
Болният, който впрочем, изглежда, имаше железен организъм, иначе навярно никога не би издържал изстраданите от него изтезания, се съвзе поне дотолкова, че вече можеше да се храни нормално. Освен това раните му се оказаха леки, с изключение на раната в главата — тя беше от удар с някакъв остър предмет, който вероятно го е зашеметил, но без да застраши живота му. Но той все още бе твърде отпаднал, за да могат да го разпитат, и капитан Уилки се показа достатъчно деликатен да му спести прибързаното възкресяване на мъчителните за него спомени.
Тази вечер „Бетси Ан“ хвърли котва в непосредствена близост до малко островче, обрасло с храсталак. От лявата им страна ясно можеше да се види австралийското крайбрежие. Сушата бе покрита с гъста растителност, но я обитаваха само туземци.
На сутринта бяха изминали вече около една морска миля, когато далеч напред във фарватера на кораба откриха тъмна точка, приличаща доста на скала.
Свалиха марселите, тъй че корабът напредваше едва-едва, и по този начин започнаха да се приближават бавно към опасното място. Но оказа се, че петното не е скала, препречила или само застрашила преминаването им, а останки от разбита корабна лодка, която плаваше върху водата преобърната и с раздробен кил.
Капитан Уилки спусна своята йола, за да прочетат поне името на лодката, тъй като обикновено то е същото като на нейния кораб. Щурманът също се бе качил в йолата и щом достигна малкия разбит плавателен съд, извика подир своя кораб, преминаващ в този момент покрай тях:
— Капитане, „Мейше ван Утрехт“!
Сигурно това бе лодката, в която се беше спасил екипажът на заседналия кораб, намерила после на това място в пролива своя край, сполетяна кой знае от каква беда. Не беше изключено чернокожите туземци да са нападнали лодката със своите канута — по това годишно време те обичат да се скитат с лодките си из пролива Торес поради извънредно изобилния риболов в този район. Не беше изключено корабната лодка да се е блъснала в някоя от коварните скали, които на много места стърчат от морските дълбини като единични конуси. Но каквато и да е била причината, хората несъмнено бяха загинали, защото по това крайбрежие за тях не можеше да има никакво спасение.