Известно време акулата се задържа около носа на кораба и горе от бака хората ясно можеха да наблюдават в зеленикавите кристални води как чудовището с малките коварно блестящи очи доволно се движеше в родната си стихия, плувайки лениво ту надясно, ту наляво.
Междувременно малките рибки-лоцмани бяха изчезнали, но сигурно докато се гмуркаха насам-натам, някоя бе намерила спуснатата от кормилото стръв, понеже скоро след това една от тях отново се озова при своя лаком придружител, и ето че акулата бавно заплува покрай левия борд към задната част на кораба, където сребристобялата сланина не можеше да й убегне от вниманието. Обаче и в този случай тя не се разбърза. Да не би въжето да я плашеше? Тя го помириса, после се извърна и се отдалечи. Но все пак парчето сланина бе твърде голям деликатес, за да се откаже от него току-така. Акулата се върна и тъй като сега се намираше от другата страна, където въжето не й пречеше, тя скоро се обърна на една страна, отвори лениво широката си уста и… сланината изчезна.
— Haul on board!3 — извика капитанът, който с особен интерес бе следил мързеливите движения на рибата. В същото време кормчията държеше в ръка въжето, чийто край обаче бе здраво завързан, а стоящите наоколо моряци внимаваха добре да не би при някой внезапен опит за бягство на акулата въжето да се заплете в нечии крака, защото подобно нещо бе водило вече неведнъж до нещастия.
Придърпаха въжето и рибата почувствува куката. Но в родната си стихия, където все още не му е отнета възможността свободно да се движи, чудовището има такава сила, че изтръгна въжето от ръцете на държащите го деветима моряци, сякаш бе дръпнато от локомотив, и те едва успяха да отскочат, когато въжето се изпъна така, че звънна като струна… Обаче издържа, а куката се бе забила здраво и всяко друго живо същество би изгубило съзнание от подобно страшно и внезапно дръпване… само не и акулата. Тя почувствува, че не може да избяга, и след като понесеният от хрилете й удар, изглежда, не й донесе никакви лоши последици, тя се понесе бясно ту в една, ту в друга посока, доколкото й позволяваше въжето, и зашиба водата с опашката си, превръщайки я в пяна.
Но за нея вече нямаше отърваване. Ликуващите моряци я оставиха още малко да се помята насам-натам, докато силите й намаляха, после постепенно и бавно започнаха да придърпват въжето, но като го намотаваха предпазливо около дръжките на кормилото, докато най-сетне завързаха за един от фордуните4 макара на скрипец, прекараха през нея и вързаха свободния край на въжето, бързо го навъртяха и със силен вик „Oh jolly men, hoy!5“ изтръгнаха акулата от родната й стихия и тя се залюля, увиснала на въжето. Вече бе изгубила своята сила, тежестта й не им причини никакви затруднения и няколко минути по-късно чудовището лежеше на палубата със забита канджа в устата, а готвачът го посрещна с набързо донесената секира и му отсече опашката.
Моряците все още бяха заети с отделянето на гръбнака на убитата акула, от който се изработват бастунчета, както и с изрязването на челюстите й с няколко редици зъби и одирането на парчета от здравата й груба кожа, най-хубавата кожа за обувки, когато викът на капитана ги накара да изоставят работата си.
На юг, където дотогава се бяха стелили тъмни ивици мъгла, по една широка част от хоризонта се бяха образували мрачни облаци, които бързо се надигаха, покривайки все по-голяма част от небето. Оттам се появи бриз, и то точно в посоката, в която им вършеше най-добра работа, и ето защо трябваше да се направят необходимите приготовления.
Наистина рейте бяха вече обърната под прав ъгъл с киловата линия и корабът се намираше горе-долу по своя курс, тъй че можеха да уловят бриза. Но никой не знаеше с каква сила щеше да се появи и ето защо леките ветрила трябваше да бъдат прибрани. Надигащите се облаци изглеждаха достатъчно мрачни, за да бъде взета тази мярка, а ето че в този момент в тях затрепкаха и светкавици.
Бързи и припрени, заповедите следваха една след друга и се изпълняваха по същия начин. Брамселите бяха свалени, шкотите на голямото ветрило, които висяха вързани, останаха засега в същото положение. Марсовите реи бяха спуснати, а марселите рифовани. Кливерът отдавна бе прибран, а по палубата, около и върху мъртвата акула в пълен безпорядък се търкаляха нахвърляните фали.
И ето че облаците покриха небето — там, където вятърът за пръв път докоснеше водата и я надиплеше на малки, едва забележими вълни, тя придобиваше тъмносин, почти черен цвят. А бурята идваше все по-близо, все по-бързо — ветрилата се издуха, морската повърхност под носа закипя и за пръв път от толкова време корабът отново се подчини на кормилото.