Самият вход между рифовете представлява тясна ивица спокойна и тъмна вода, която, макар обградена и отляво, и отдясно с кипящи вълни, предлага съвсем сигурен и достатъчно дълбок морски път — нещо като канал, — преминаващ между скалите, който се разширява навътре между рифовете. А там вече пак лесно може да се намери дъно за закотвяне, даже на много места каналът не е по-дълбок от пет сажена, т.е. около трийсет стъпки. Казват, че само северният канал бил по-дълбок, но пък той бил по-труден за намиране.
Обаче старите морски капитани имат такова чувство за откриване на подобни места, което почти би могло да се нарече инстинкт. И само с достатъчно силен бриз, за да могат да управляват корабите си, те често безстрашно навлизат и в онези канали, които са най-трудни за преминаване.
Въпреки че капитан Уилки от „Бетси Ан“ никак не познаваше целия този опасен район, той спокойно насочи своя малък пъргав бриг право към веригата от рифове, представляваща досега за окото само един непрекъснат пояс от пяна. Той бе застанал отпред на бака с картата до себе си и далекогледа в десницата и наблюдаваше бухналите планини от пяна.
— Виждам входа, капитане! — извика в този момент щурманът отгоре.
— Къде, мистър Браун?
— Право пред нас. Плаваме точно срещу него. По обветреното сурово лице на стария моряк пробягна усмивка на задоволство от тази сполука, защото той знаеше много добре какво благоприятно впечатление прави подобна сигурност на екипажа. Тогава хората разбират, че могат да имат пълно доверие в начина, по който техният капитан води кораба. А сега той отново се изкатери при своя щурман, за да направлява отгоре кораба по-добре, и само след петнайсетина минути устието на канала се открои пред тях толкова ясно, че едва ли бе необходимо да правят нещо друго, освен да поддържат курса.
Но ето че сега щурманът отново насочи вниманието си към заседналия кораб, който междувременно се беше приближил и през силния бинокъл се виждаше да лежи на един хвърлей пред тях. Това беше тримачтов ветроход, запазил всичките си ветрила, здраво вързани за реите. Никъде на борда не се виждаше живо същество. Корабът бе здравата заклещен между рифовете, където несъмнено е бил запокитен от вълните на прибоя, и никога вече човешка сила не бе в състояние да го измъкне оттам. Впрочем екипажът сигурно е имал достатъчно време да се спаси, защото на едно от близките малки островчета сега се показаха около дузина набързо издигнати колиби, които доказваха, че корабокрушенците бяха прекарали тук поне една нощ. При това отзад на кърмата все още висеше малката йола, но всички останали лодки липсваха и беше много вероятно хората да са тръгнали с тях сред рифовете, тъй като в спокойните води твърде лесно можеха да се доберат до Нова Гвинея или даже до най-близките острови от Източноиндийския архипелаг. Освен това възможно бе да са имали намерение в Индийския океан да срещнат някой кораб.
Но нещастието можеше да е сполетяло този плавателен съд както преди няколко дена, тъй и преди седмици или месеци. Оттук в никакъв случай не бе възможно да се прецени това и ако някой път като по изключение за тази географска ширина не се разразеше силна буря, съвсем не беше изключено заклещеният кораб да си остане с години тъй притиснат между рифовете.
— Знаете ли, капитане — наруши най-сетне мълчанието щурманът, — че ще е страшно жалко, ако само ей така на̀ преминем покрай онзи заседнал кораб? Сигурно на борда му има още куп неща, от които човек би могъл да има полза.
— В заседналия кораб ли, мистър Браун? — попита капитанът, без обаче и да погледне натам, понеже тъкмо сега старателно претърсваше с далекогледа водите на открилия се вход. — Възможно е, но не можем да се бавим с подобна работа.
— Ами ако изпратим някоя от лодките?
— Мистър Браун, ще благодаря на бога, ако достигна вътрешните води на рифовете заедно с лодките си. Това място хич не ми харесва, има достатъчно неприятен вид и ако вятърът стихне съвсем, а той и без това едва-едва духа, тогава няма да е необходимо да спускаме във водата лодка, за да посещаваме някакви други корабни останки.
— Ами вятърът ще се задържи — каза щурманът, след като хвърли поглед на изток, — да, даже ми се струва, че привечер бризът пак ще се засили, защото като гледам онези разтеглени облаци на хоризонта, ми мирише на хубав вятър.