Бившият генерал отвърна тихо:
- Много време ни е нямало, Принце, но винаги ще си останем гуджаарейци.
Да. И Гуджааре отново щеше да стане негова. Ванахомен си повтори тази мисъл веднъж наум и още три пъти шепнешком - четири пъти правеха молитва. Неговата молитва за милостта на Хананджа.
- Срещата с шуна - попита той - уредена ли е?
Карис кимна утвърдително.
- След три денонощия по залез. В съобщението писах, че ще отида аз. - Погледна с безпокойство Ванахомен.
- Лично трябва да го видя, Карис. Шуна може и да са верни най-първо на Гуджааре, но все още са твърде тясно обвързани с кисуатските си корени, за да съм спокоен. Трябва да съм сигурен, че можем да се доверим на този техен представител. -Ванахомен бръкна под тюрбана, за да разтрие схванатия врат.Спомни си с нежен копнеж уханните бани на своята страна. - Ще внимавам много, нямай грижа.
- А другото ми предложение?
Ванахомен се намръщи.
- В никакъв случай.
- В Гуджааре Хетава не е по-малка сила от аристокрацията, Принце. Даже е по-голяма.
- Най-много да ги потърся за някоя рана - повече не.
Карис въздъхна.
- Покой тогава, Принце. - Той се обърна, за да легне на една страна.
- Покой, приятелю. - Ванахомен посегна да си събуе ботушите, а после се излегна по гръб и закрепи внимателно булото си. Загледа танца на сенките по ръба на платото отгоре и затвори очи…
… и ги отвори под едно кипнало и разбунено небе.
На мястото, където допреди миг се намираше пазещата ги скална издатина, на мястото на Сънната Луна и милионите по-малки слънца, които трябваше да изпълват небосвода, вряха и кипяха черни облаци. Мълнията, която проблесна мижаво сред тях, имаше болнав вид - по-скоро тъничка вена в жива плът, отколкото необуздан изблик на огън и светлина. Никога не бе виждал подобно небе, дори и през най-тежкия дъждовен сезон.
Седна. Светът бе посивял и чужд под това небе - лишен от цвят, с толкова плътни сенки, че нищо не се виждаше в тях. Горната роба на Ванахомен се свлече и той откри, че от банбарските му дрехи няма и помен. Облечен бе в ушита от най-фин лен препаска и жилетка от пера, а на шията си имаше огърлица от лапис. Достойно за един принц одеяние.
- Както и трябва да бъде - прошепна бащиният глас.
Ванахомен се извърна. Банбарският лагер бе изчезнал, Карис бе изчезнал. Сламеникът му и лагерният огън се намираха върху нечистите павета на някаква улица в Гуджааре, сред високи стени и черни сенки. В дъното на уличката, в най-плътната сянка, се размърда фигура, едновременно позната и ужасна.Главата и висеше на една страна; той зърна и блясъка на зъби. И все пак…
- Ванахомен - прошепна призракът.
Той се изправи на крака, обладан от решителността на съня.
- Татко.
- Сине мой, наследнико мой. - Гласът бе тих и безплътен, но Ванахомен би познал неговия тембър навсякъде и по всяко време. Прехапа устни и пристъпи напред, за да скъси разстоянието. А знаеше - независимо от десетилетното отсъствие от Гуджааре - че това е глупаво. Селенията на сънищата са необозримо огромни - еони ще им трябват на душите, за да ги заселят. Повечето образи в съня са просто отражения на мисли и страхове на самия сънуващ.
Но…
- Моя възродена душа. - Сянката на неговия баща разтърси глава. Мръсни, чорлави плитки са размятаха на всички страни. - Къде е Ореола, Ванахомен? Къде е твоето кралство?
- В ръцете на врага, татко. - Чу как омразата в собствения му глас отскача от стените на уличката. - Всичко ми взеха.
- Не всичко. Не и надеждата. Не и Нейната милост.
Ванахомен поклати глава и се усмихна безрадостно.
- Че Тя знае ли въобще за мене, татко? Не съм давал приношения и не съм получавал благословия от много години.
- Благословията ще дойде. - Нещо в този глас, едновременно лукаво и самодоволно, направи обещанието да прозвучи като предупреждение. Фигурата вдигна към небето крив и треперлив пръст. - Те са вече тук, не виждаш ли? Така могъщи благословии. Ще разтресат цяла Гуджааре, и будните, и спящите. Ще издавят слабите в техните собствени мрачни сънища. Нейното страдание не знае граници.
Ванахомен вдигна поглед към бушуващото небе и потръпна, макар да нямаше вятър.
- Богинята ли имаш предвид? Не те разбирам, татко…
- Не ме ли разбираш? - Фигурата наведе ръка и я насочи към Ванахомен, при което сенките се раздвижиха - пристъпи остатъчно близо, та огънят най-накрая да я освети. Повдигна му се от вида на пурпурно-черните язви, нашарили някога свет-лозлатистата като пустинен пясък кожа. Тлен на смъртта? Не. Тези язви навяваха по-скоро мисълта за някакво заболяване.