Тя зави зад един ъгъл и навлезе в квартала на висшите касти.
Кисуатските войници бяха напуснали, когато тя излезе от храмовия комплекс. За нея би било най-лесно да си остане там, където беше, и да изчака да я открият Слугите на Хананджа -след смъртта на Тантуфи нямаше защо да се плаши от тях. Но тя не постъпи така, а изчака Сънната Луна да подхване втората половина от своя път през нощния небосклон, преди да излезе от Хетава през Детската къща. После пътят и лъкатушеше, заобикаляше пожарища и шумни места, но тя през цялото време знаеше накъде е тръгнала.
Завари градската им къща потънала в мрак. Смятала бе да отвори със скрития на терасата за гости ключ - повечето гуджаарейци изобщо не заключваха, но Санфи винаги го изискваше, - само че вратата поддаде още при първото натискане. Жената я затвори зад гърба си и остана за малко неподвижна, заслушана в тишината на входното антре. Долови приглушени звуци откъм вътрешните коридори, а в дъното на най-близкия забеляза слаба светлина. Навярно самотен фенер с ниско смъкнат фитил, за да не се вижда отвън.
Тианет тръгна нататък.
Страхът и се завърна. Злощастен ефект от силата, която уби Тантуфи, ако не по някакъв начин дело на самата Туфи, объркана представа на детето за прощален подарък. Може би някой ден Тианет щеше да благодари за толкова отдавна загубените и сега върнати и чувства, но не точно сега. Не и с това кънтящо в ушите сърце, не и с тези грозни спомени, тъй пресни в главата и.
Но нима всичко това не бе тъкмо на място? Тя спря пред прага на кабинета и загледа баща си, който подреждаше папируси и си мърмореше нещо. През дългите години на тормоз Тианет се бе усамотила в убежището на своята безчувственост, но за Тантуфи нямаше такова. Ако майка и бе успяла да запази ненавистта към самата себе си, може би щеше да намери воля да се освободи от инерцията, която я принуждаваше да му се подчинява. Нямаше ли една такава майка да се добере по някакъв начин до скрития от Санфи ключ за веригите на детето? Нямаше ли една такава майка да си наеме убиец?
Нямаше ли тя сама да убие Тантуфи, щом не намира друг начин да я освободи от неописуемите страдания?
Тианет провери дали ножът е скрит добре зад рамката на вратата.
- Татко - промълви тя.
Санфи подскочи целият, като шумно изпусна някакви свитъци и насмалко не катурна фенера. Когато я забеляза обаче, радост изличи страха от лицето му.
- Тианет! Очите на Богинята се обърнаха към мен! Ама… как… избяга от войниците ли? Пък аз ходих в Яна-ян, молих се на Протекторите, но кой ти слуша…
Тианет влезе вътре и се огледа. Три от цветните кашпи бяха преместени или катурнати, за да открият отвори, за които тя не знаеше. В един от тях имаше неголямо празно сандъче. В краката на Санфи лежеше отворена торба с пари, диаманти и свитъци с печати за собственост. Също и познатото ключе на дълга връв.
- Тантуфи е мъртва - каза тя, като премести поглед от ключето към лицето на баща им.
Възторг озари това лице, преди той да се прокашля и да симулира мъка.
- Ами, знаеш, здравето на сестра ти беше…
- На дъщеря ми, татко. Сами сме, няма защо да се лъжем. - Тя наклони едва забележимо тяло и заобиколи една дървена табуретка, за да го приближи. - Моя дъщеря - и твоя.
Той се намуси, както правеше винаги, когато му напомнят собствената извратеност.
- Ами майка ти?
- Още е в Хетава. Ще я лекуват, ако това въобще е възможно. - Пред погледа на Тианет бръчката между веждите му стана по-дълбока. Пресмяташе вероятността една нормална Инсурет да разкаже на жреците за многото, ама наистина много прегрешения на своя съпруг.
- Трябва да напуснем града - каза той най-накрая и се извърна да вдигне изтърваните свитъци. - Имам познати из крайречните градове, а също в Кисуа - те ще ни помогнат. Може би точно те са ключа към осъществяване на нашите планове, ако…