Тианет заби ножа на кисуатския ловец в гърба му. Макар ножът да бе много остър, тя използва силата на двете си ръце, както и пълен замах над главата, защото искаше да е сигурна, че ще проникне между ребрата.
Той се извърна да я погледне и изражението му бе само озадачено.
- Тианет? - Протегна ръка зад гърба и започна да търси опипом ножа. След това я изпъна отпред и вторачи невярващ поглед в собствената си кръв. - Какво… ти…
Не можа да уцели сърцето. Бързо, преди да се е окопитил, тя го дръпна с все сила назад. Баща и се препъна в отворената торба и падна тромаво сред свитъците. Докато се мъчеше да стане, тя грабна една от металните кашпи. Прекалено тежка бе, за да я вдигне високо, но успя да я домъкне над него.
- Тианет! - Объркването му отстъпи пред животински страх. Започна да рита напосоки. Забравил предишната предпазливост, изрева с цяло гърло: - Тианет!
Тя пусна кашпата. Санфи успя да вдигне ръка и тя падна накриво - върху гърлото и гърдите му, вместо на главата. Той издаде дебел, бълбукащ и неразгадаем звук, може би докато ножът проникваше в белия дроб или друг някой орган, но продължи да се мята - вече съвсем немощно. Тианет го наблюдава известно време замислено, а сетне седна върху кашпата.
Маслото във фенера свърши в момента, в който баща и умря. Светликът на Сънната през високия прозорец бе достатъчен заместител, а Тианет установи, че наблюдението не и носи радост. Но тя го продължи, защото иначе не би била сигурна, че е умрял. При все това, колкото и да се напъваше да си спомни нещата, които и бе причинил, колкото сърцето и да кънтеше от омразата, която никога не бе посмяла да изпита по-рано, погледът и се премрежи, докато го гледаше да гъргори и да се дави, да се бори за глътка въздух. Ръцете и трепереха, когато най-накрая докосна шията, за да се убеди, че сърцето е спряло.
Мъртъв. Той бе мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.
Отначало и се повдигна, а сетне поплака малко.
После се съвзе, вдигна торбата и я донатъпка с дрехи за път и храна. Взе и ключа за веригата на Тантуфи, като нахлузи връвта на шията си, а самото ключе напъха под дрехите. Нищо конкретно не свързваше с това действие. Нямаше намерение да държи като спомен за дъщеря си ключа на нейното робство. Просто вътрешен подтик - за Тианет, оцеляла до този момент благодарение на разум, а не на емоции, и защото успяваше да надхитри своя мъчител, ако не да надделее над него, сегашното подчиняване на чувството бе нещо ново и облекчаващо.
Тя спря на прага в недоумение - мисълта и никога не бе стигала по-далеч от смъртта на баща и. Но когато последният резен от лика на Сънната Луна се спусна зад градските покриви, тя вдигна глава и видя най-високата звезда от съзвездието, назовано Оплаквача. Тя се вижда само през първия сезон от годината. Будната Луна вече изпъпляше от своето скривалище, за да я затули. Засега обаче звездата грееше по-ярко от всяка друга на западния небосклон.
Обърнала лице към нея, за да я следва, Тианет закрачи в нощта.
46.
GGD
Принц на Залеза
Когато Ванахомен отвори очи, светът пак се бе променил.
- Здравей, Принце. - Познат глас, макар и не непременно желан. Ванахомен погледна в негова посока, за да съзре наведения над него Бирник Ниджири.
- Вана! - Ванахомен примигна. От другата му страна бе седнал Езак. Видял, че се събужда, той мигом скочи на крака.
Като се понадигна с усилие, Ванахомен установи, че е схванат от болка и толкова уморен, все едно не е спал въобще. Разтърка лице и съобрази със закъснение, че би трябвало да е ранен. Но не усещаше болка нито в гърдите, ни в бедрото. Опипа се и разбра, че раните са зараснали - останали бяха само окървавени дупки по банбарските му одежди.
- Ханани - проговори Ниджири. - Тя те излекува, докато те спасяваше от Стихийния сънуващ. Как се чувстваш?
- Уморен - отвърна Ванахомен. Можеше да спи цяла седмица. - Гладен.
- Ние храни тебе - обеща бързо Езак на развален гуджаарейски. - Или ти храни нас - вече богат цар.
Ванахомен се огледа. През многоъгълните прозорци и широко отворените бронзови двери в Залата на Благослова нахлуваха слънчеви лъчи и цветни дъги. Легнал бе на една от няколкото лечебни пейки, поставени върху пиедестала в нозете на Богинята. Зад Бирника и Езак видя много народ - собствените му хора, смесени с гуджаарейските си съюзници, със Сестри и Слуги на Хананджа. Лезанем бе потънала в разговор с един Учител, Дети-ара се беше навел и говореше със сина си. Нямаше и помен от кисуатски войници. Нямаше ги и носилките, върху които лежаха преди спящите.
- Ти спал цяла нощ до деня - обади се Езак, дошъл вече на себе си. - Ние мисли фу атат кисуатци отровили теб, жрец вика не. Вика ти взет от магия.