- Така е - отвърна навъсен Ванахомен. Спомените му бяха смътни, неясни. Ако го бяха учили да помни сънища, може би щеше да извлече нещо смислено от тях, но сега в съзнанието му се мяркаха само червенина и гадости. И едно… уплашено дете? Нещо, свързано с Бирници?
Хвърли поглед към Бирник Ниджири и едва сега забеляза, че и той изглежда смъртно уморен. Имаше нещо много особено в държанието на този мъж, което отначало го озадачи - докато не си спомни колко много хора бяха умрели. Включително Карис. И тогава проумя настроението на жреца.
- Може и нищо да не си спомниш - отбеляза Ниджири. -Дори за ония от нас, които сме отгледани в Хетава, не всичко случило се насън може да бъде обяснено на дневна светлина. Достатъчно е това, че кошмарната зараза е отстранена, а Гуджааре - поне в съня си - е вече в безопасност.
Спомените в главата на Ванахомен наподобяваха утрин-на роса - когато дойде окончателно на себе си, се изпариха съвсем. Разтърси глава, за да я избистри, а после се изправи предпазливо на крака. Усети замайване, което премина бързо.
- Спящите се укротиха, докато вие с Ханани сте се борили със Стихийния сънуващ - продължи Ниджири, като се надигна заедно с него. - Не се пробудиха, но престанаха да умират. Усетихме, че нещо се е променило. Малко след това започнаха да се събуждат. Така разбрахме, че сте победили.
Малко след това… А за него сякаш бяха минали години.
- Ами кисуатците? - попита той, докато се протягаше, за да отпусне схванатото си тяло.
- Напуснаха града призори. Такива бяха условията на капитулацията, които им наложихме.
Това вече съвсем разбуди Ванахомен.
- Капитулация!
Един от жреците наблизо, старец, потънал в разговор с облечен в черно жрец-воин, се извърна усмихнат към Ванахомен.
- Безусловна при това - каза му той. - Чух, че напуснали Яна-ян доста чевръсто, което, подозирам, е резултат от започналото струпване на огромна разярена тълпа жители пред портите.
Ванахомен погледна изпитателно Езак. Банбарецът, който бе успял да проследи разговора, сви рамене.
- Нямахме възможност да изстреляме и една стрела - обясни той на хакти. - Дадохме жертви главно, когато те заловиха, но общо взето - много по-малко от очакваните. И ранените са вече излекувани. Ако ни беше казал, че става толкова лесно, отдавна да ти бяхме върнали града.
„Нищо лесно няма в тая работа“ - каза си Ванахомен наум. Но Езак, разбира се, не беше гуджаареец - за него си беше лесно.
Обърна се към Бирника:
- Това не бе войната, която виждах в плановете си - каза му. - Подготвен бях за бойни колесници и копия… но сънни демони и магия? - Той поклати глава.
- Богинята ни възлага онзи товар, който сме най-добре подготвени да понесем - каза Бирникът. - Той невинаги е очакваният от нас.
- От тук нататък ти предстоят купища съвсем обикновени тегоби, Принце - намеси се старецът, който приближи пейката и потупа дружески Ванахомен по рамото, макар той да не го бе виждал никога. - Можеш да започнеш с тези. - И повика с ръка две от децата на Хетава. Всяко от тях носеше завит в парче плат предмет. Ако се съди по формата, единият бе нещо като дълъг прът. А другият… Ванахомен затаи дъх от трепетно предчувствие, преди да го е видял. Момчето застана пред него и с помощта на другарчето си разви предмета. Показаха се червени и жълти пластини от слонова кост. Ореола на Залязващото Слънце!
- Прибрахме го в нашите хранилища, когато кисуатците завзеха града - заговори старецът с тих глас, докато Ванахомен поемаше с благоговение Ореола. Вдигна го към светлината, учуден от неговия блясък - много по-силен, отколкото в собствените му спомени. - Ако желаеш, можеш да вземеш единия от тия младежи, да го носи край тебе, докато се прибираш в Яна-ян.
Да премине през града с Ореола зад себе си… Ванахомен преглътна с усилие събралата се в гърлото му топка и кимна мълком към момчето, което грейна в усмивка и мигом се зае да помага на другия при разопаковането на жезъла.
- Много нещо трябва да се свърши, за да влезе отново Гуджааре в правия път - промълви Ванахомен, когато си върна дар слово. - С благодарност бих приел подкрепата на Хетава. Също така на жина и шуна, и на моите съюзници от Банбара.
Обърна поглед към събраните върху пиедестала хора и нервна болка го прободе в сърцето, когато се увери, че всички отправени към него погледи са изпълнени с очакване. Но Ванахомен умееше да успокоява нервите си мигновено.
- Ще имаш, разбира се, подкрепата на Хетава - обеща старецът и Ванахомен най-сетне разбра, че е Супериорът.
- Също и на шуна - обади се Дети-ара, като вдигна сина си на ръце, за да гледа. - Не мога да говоря от името на жина, но…