Ханани бе коленичила сред труповете. Личеше, че е будна от доста време, което бе използвала за баня и преобличане в одеянията на Хетава, с които я видя за първи път - макар и с някои допълнения, които Ванахомен веднага забеляза. Косата и бе разпусната по банбарски. Украсена с мъниста кожена лента не позволяваше на дебелите пясъчни къдрици да падат върху лицето. Към въглена около очите, използван от всеки гуджаареец против силния блясък на слънцето, бе добавила лека кафеникава помада за устни, която отиваше много на естествения и тен. Над най-обикновените удобни сандали се виждаше гривната от слонова кост.
Но огърлицата, която красеше шията и раменете и, бе нанизана с няколко десетки мънички полирани рубина, вместо с халцедоновите топчета отпреди.
Преглътнал от внезапно неудобство, Ванахомен спря и се прокашля. Отначало помисли, че не го е чула, но тя проговори:
- Бирниците отсъдиха, че не съм покварена.
И ето, той си спомни със закъснение уговорката, която постигна с нея в своето отчаяно желание да я върне към Хона-Карек и живота. През ум не му бе минало, че може да поиска присъдата си, преди да се е събудил. Проклета, упорита жена… Но той се зарадва - повече, отколкото би могъл да изрази с думи, - че са я оставили жива.
- Много добре - каза Ванахомен. - Защото ти не си покварена.
- Така казват. - Тя въздъхна и погали лицето на мъртвеца пред себе си. - Но вече убих цяла четворка.
Думите и съвсем озадачиха Ванахомен, докато не погледна малкото измършавяло телце, около което се суетеше Ханани, и не позна умиротвореното сега лице.
- Милосърдието не е убийство - каза той. - Ти бе благослов за това дете, Ханани. Погледни я само - край на мъките и. Няма съмнение, че такава е била волята на Богинята.
- И какво ще рече това? - Ханани го погледна. Тя не плачеше, но безутешният и поглед бе болезнено познат, пълен сега с умора, по-голяма и от онази в собственото му сърце. Ванахомен се свъси. Супериорът бе казал, че ще се погрижат за нея. Защо тогава я бяха оставили тук, сред труповете, да завижда на тяхната орис, така жадувана от нея? - Смъртта на Даю бе нещастен случай, но не мога да си я простя - продължи тя. -На Мни-ини - също. Азима - чиста поквара, каквото щат да разправят Бирниците. Същото сторих и с това дете… в съня. И защо след толкова прегрешения ме правят пълноправен Лечител? Защо, след като помолих за напътствие, получих това? - Тя посочи тялото на Стихийния сънуващ.
Ванахомен въздъхна. Ето го и доказателство, че той не е никакъв Бирник, без значение колко силен дар за сънуване притежаваше - нито една утешителна дума не изникна в главата му. А пък тук, насред Хетава, не можеше да я вземе в обятията си, както би сторил другаде. Не и с тази жреческа огърлица около шията - също като кървав нашийник.
- Не се чувствам Лечител, Принце. - Тя се извърна да погледне тялото. - Вече сама не знам каква съм.
Не можеше да понесе страданията и. Бесен бе на нейните висшестоящи или Спътници, или който там бе уредил тая малка сценка, защото вече му стана ясно, че всичко е заради него. Предупреждаваха го, че не му е по силите да облекчи нейната болка. Нараняваха я, за да го прогонят.
Той приклекна до нея и хвана ръката и в своите ръце.
- Махни се от това място.
Тя примигна от изненада.
- Какво?
- Момичето е мъртво и така трябваше да стане. Понякога покоят налага подобни действия. Ако искаш, приеми го, ако не искаш - недей, само не стой тук, за да се самообвиняваш. Ела.
Задърпа ръката и, докато Ханани се изправи, а после я поведе към Залата на Благослова. Само че Супериорът предвидливо цъфна пред тях, отправил смръщен поглед към сключените им ръце.
- Принце, Лечител Ханани си има задължения…
- Знам - отвърна Ванахомен. - И те са да се грижи за живите, а не за мъртъвците. Аз я водя там, където наистина е нужна.
Супериорът загуби ума и дума.
- Къде? - попита Ханани.
- Всеки мъж, жена и дете в този град току-що излиза от битка.
- Ами, да дойдат тук тогава - обади се Супериорът с неумолим тон. - Послушниците и Сестрите са из града, за да приберат пострадалите, които не са в състояние да вървят, а Пазителите отговарят за онези, които се противят на мира. Ще се погрижим за всички, доколкото можем - затова тя е нужна именно тук…
- Но вие не сте и нужни. - Ванахомен осъзна гнева в собствения си глас и разбра, че не е голям дипломат, но вече не даваше и пет пари за това. - Какво ще направите? Ще я налеете догоре със сънна кръв, за да я набутате в някоя килия, докато престане да плаче? Това въобще не и трябва!