- Мога да я върна и в будния свят… - започна тя.
- Не е нужно. Сънят е по-важен. - Огърлицата изчезна от ръцете му. - Съжалявам, Ханани, през ум не ми е минавало, че изпитанието ще ти навлече такива неприятности.
Бръчките по лицето на Ниджири бяха станали по-дълбоки, очите - по-стари от последния път, когато бе споделяла сън с него. Казали и бяха за смъртта на Бирник Рабанех. В будния свят щеше да запази тези мисли за себе си, но в съня нямаше смисъл.
- И ти пострада не по-малко, Бирник.
Той не си даде труд да отрича
- Ще намериш ли покой с него?
- Покой? С Ванахомен? - При друга обстановка щеше да се изсмее. - Не. Не знам. Може би. Усещам се празна, Бирник, и не знам как бих могла да запълня тази празнота. Сънната кръв… - Тя поклати глава. Не намери точните думи, за да обясни, но усещаше с инстинктивна сигурност, че тя не може да и помогне.
Ниджири въздъхна примирен.
- Времето и приятелите ще я запълнят, Ханани. Обаче… -Той отклони поглед. - Загубата няма да избледнее. Не напълно. При мен поне е така.
За огромна изненада на Ханани в тези слова имаше утеха. Неизвестно защо мисълта, че обичаните хора все така ще и липсват, помогна. Бе… не приятно, а справедливо да осъзнае, че загубата на нейната вяра ще остави траен белег.
Ханани обърна лице към бронзовите двери в отдалечения край на Залата. Ниджири се отдръпна от статуята и двамата тръгнаха заедно по пътеката между колоните.
- С Инму започнахме да срещаме души, зареяни из пространството между будния свят и сънищата - каза той. - Повечето не си спомнят съвсем ясно кои са - споделянето на сънища със Стихийния сънуващ им е дошло много. Но са достатъчно запазени за изпращане в Ина-Карек, където да останат във вечен покой.
Тя затаи дъх и замръзна на място.
- Мни-ини? Даюхотем?
- Още не. Но е само въпрос на време.
Тя затвори очи, усетила люти сълзи под клепачите, а и как огромната празнота у нея се свива мъничко. Все едно някой бе запалил там фенер. Само малък топлик в иначе непрогледна тъмнина, но и то бе повече от нищо.
- Бих искала да ги видя отново.
Той не отговори. Обичайно бе жалеещите да се утешават с думите, че един ден ще срещнат своите обичани в Ина-Карек. Само че Ина-Карек бе безкраят. Ханани би могла да търси множество животи подред, без да открие и една душа - да не говорим за две. Мълчанието на Ниджири се наричаше откровеност и тя му бе благодарна за това.
Но и надеждата бе откровеност. Докато бе жива, можеше да сънува - а тъй като е жена, щеше да продължи търсенето и след смъртта. И тя си обеща, че непременно ще ги види отново някой ден.
- Благодаря ти, Бирник - промълви Ханани.
Той склони глава.
- Ще продължиш ли да лекуваш?
- Бих се радвала. Обичам да помагам на хората. Само че Супериорът е прав - никой няма нужда от моите умения в Гуджааре. Хетава осигурява всичко, от което се нуждае народът.
- Светът не свършва с Гуджааре - каза загадъчно Ниджири и замълча. Стигнали бяха бронзовите двери, които тук, в Ина-Карек, не извеждаха към стълбище и площад, а към твърдо и лишено от форми пространство - изцяло от светлина. Обратният път към будния свят.
- Мни-ини те е обучил добре - промълви той. - Така че ще се доверим на твоята преценка по този и други въпроси. Само гледай да не учиш твоя Принц на още магия, ако решиш да го задържиш. Разумно бе да му покажеш как да се поддържа в равновесие, но не му стига самодисциплина, за да се заеме с по-високи нива на наркомансия. След всички усилия, които му посветихме, би било истински срам и позор да го загубим от недоглеждане.
Ханани сведе поглед в израз на съгласие.
- Така е, Бирник.
Ниджири кимна и взе ръцете и в своите.
- Ти винаги ще си останеш от Хетава, Ханани. Дали ще служиш по нашия начин или по твой собствен, ние си оставаме братя. Моля те, не ни забравяй.
Ханани се усмихна. Подтикната от необясним вътрешен порив, пристъпи напред и го прегърна. Той потръпна цял от смайване - никой не прегръщаше Бирник, но накрая се отпусна, поклати глава и я прегърна на свой ред.
- Очевидно е - промълви развеселено жрецът в косите и, -че трябва да се посъветваме със Сестрите относно правилното възпитание на жени, преди да направим втори опит.
- Очевидно е - съгласи се Ханани и затвори очи. - Сбогом, Бирник.
Когато ги отвори в Хона-Карек, тя остана дълги часове будна в обятията на Ванахомен.
Един от банбарските воини се съгласи да отведе Ханани до Мерик-рен-аферу. Очаквала бе Унте да се опъне, но за нейна изненада той прие почти всичките и условия. По-късно щеше да спомене това пред Хендет, която също предпочете засега да остане с Банбара.