Тя застина, вторачила в него пълни с ужас очи. Войникът се ухили и направи крачка назад. Хвърли последен, унищожителен поглед към търговеца и се обърна… за да види Ванахомен. Той стоеше по средата на улицата, само на крачка-две от войника. Спря, когато той отпусна свития си юмрук, но бе прекалено близо, за да се престори на случаен минувач. Остана на място, без да е решил дали ще се бие, или ще бяга.
- Нкуа ке-а-те ананки еваа тингам? - попита другият войник, който явно говореше само суа. Какво искаш бе, овцо заспала? Да ни поблееш ли?
Ванахомен владееше достатъчно добре простонародния суа, за да разбере казаното, но презрението в тона на войника бе толкова очевидно, че само по себе си го накара да кипне от гняв. Остана твърд обаче - или поне направи опит. Твърде много години сред банбарци. Поривът да измъкне ножа и да накара войника да плати с кръвта си за нанесената обида бе толкова силен, че ръката му затрепери от желанието да убие.
Приказливият войник изпръхтя презрително:
- Гледай го тоя, виж го само как трепери! - Поклати глава и потупа другаря си по рамото. - Хайде. Смяната ни почти свърши. Поне успяхме да убием малко време.
Мина покрай Ванахомен, като нарочно блъсна рамо в неговото. Носеше бронзов еполет, а рамото на Ванахомен бе голо, така че болката го прониза като в някакъв кошмар. Но не тя смути младия мъж толкова, колкото вторият войник, който го блъсна в гърдите, за да мине. Ванахомен залитна назад, но успя да запази равновесие.
Войниците си тръгнаха, смеейки се. Девойката с червена препаска въздъхна от облекчение и приклекна край падналия търговец. Струпаха се и други, толкова загрижени, така изпълнени от желание да помогнат сега, след като опасността бе отминала. Ванахомен се намръщи, навярно със същото презрение, което бяха изпитали и войниците, но то бе примесено със срам заради слабостта на неговия народ.
Само че нямаше право да се сърди на хората, напомни си той. Нито бяха въоръжени, нито - обучени за бой. Цял живот бяха прекарали в служба на мира и покоя, а преди кисуатската окупация повечето дори не бяха ставали свидетели на каквото и да било насилие. Дълг на армията, на Хетава и на стражата бе да ги закрилят - а също и на гуджаарейския Принц. Не бе тяхна вината, че са безпомощни сега.
Тази мисъл само засили горчивината в душата му. Ванахомен понечи да си тръгне.
- Почакай.
Той се извърна навъсен. Момичето в червено. То заобиколи търговеца, за да дойде до него. От по-близо Ванахомен забеляза, че въпреки мъжките дрехи тя е красива по неуловимия начин на низшите касти - дребна, но със здраво телосложение, с широко лице, високи скули и тен като зряла круша.
- Ти искаше да ми помогнеш - каза момичето. - Това май не е много миролюбиво, но… въпреки това ти благодаря. - Склони глава над една ръка, другата бе вече почервеняла от кръвта на зарзаватчията. - Ако изчакаш малко, мога да оправя рамото ти. Този човек тук има по-голяма нужда от помощта ми, но няма да се забавя.
Ванахомен я загледа. Не можа веднага да свърже нейната деловитост с очевидната и женственост.
- Ти наистина ли си Лечител?
Момичето примигна и сведе поглед.
- Чирак-Лечител. Казвам се Ханани.
Това вече бе прекалено. Кисуатците бяха успели да наложат насилническите си похвати в неговата страна, а ето че започваха и да заразяват жените в Гуджааре с налудничави идеи за справедливото им място в обществото. Наистина бяха настанали страшни времена, щом дори Хетава бе принуден да прави компромиси с древните си традиции.
„Но ако времената в Гуджааре са станали наистина страшни, кой е отговорен за това?“ Този въпрос прободе сърцето на Ванахомен.
Той се намръщи и заговори по-остро, отколкото трябваше, защото чувството за вина и гневът бяха коварни съюзници.
- Ти си глупачка - каза. Жената потръпна от студенината в гласа му. Думите му явно я нараниха, но това въобще не го интересуваше. - Ако си наистина от Хетава, бягай натам и не си показвай носа повече навън. Слугите на Хананджа трябва да бъдат по-силни, отколкото си ти.
Той се извърна, като пренебрегна роптанието на собствената си съвест и парещия поглед в гърба си, и си тръгна.
Когато навлезе в квартала на висшите касти, гневът му се бе поуталожил. Стигна мястото по залез, когато градските стени се обагриха в пищните цветове на червено злато и слонова кост. Пред очите му се издигаше двуетажна сграда, заела цялото пространство между две пресечки. Стилът и бе гуджаарейски в основата си, със стени от печена бяла глина и калдъръме-ни алеи, но тук-таме се забелязваха и чуждестранни елементи: покрита странична галерия за посрещане на гости, трегери от тъмно южняшко дърво. Кисуатски щрихи - къщата бе на шуна, а шуна никога не забравяха своя произход.