Итогава ще имаш жена като тази. Тези думи не бяха изречени, но увиснаха помежду им като безмълвно обещание. И докато гледаше сведената и глава, Ванахомен чу плътния като вино глас да го нарича Принц. Видя се на извития трон с Ореола на Залязващото Слънце зад главата си. До него щеше да седи Тианет като първа съпруга, а децата им щяха да отрупват стълбите под тях - жива украса на неговата слава и нейното съвършенство. Това бе най-сладкото видение, което бе имал извън пределите на Ина-Карек.
- Обичаите на гостоприемството, Принце, включват една много древна традиция. - Мекият като кадифе глас на Санфи погали рамото на госта. - Тя е отдавна забравена дори и в Ки-суа, но сегашният момент ми се струва съвсем подходящ за възраждането и. Някога, много отдавна, договореното между мъже се е скрепявало с нещо повече от ръкостискане.
Тианет вдигна поглед и като че ли го заби право в душата на Ванахомен. Тя посегна към ръката му, пое я - от мекотата на кожата и едва не го заболя, и се изправи на крака.
- Подробностите можем да обсъдим по-късно - каза Санфи. Пусна рамото на Ванахомен, а дъщеря му направи крачка назад и поведе госта след себе си. - Утре заран. Почини си добре, Принце.
Какво?… Ванахомен едва събра сили да погледне назад към Санфи, убеден, че не е разбрал правилно. Само че Сан-фи се усмихваше, а Тианет допря длан до бузата му и обърна лицето му към себе си. Привлякла отново изцяло вниманието
на младия мъж, тя кимна и продължи да отстъпва назад, без да пуска ръката му.
Така стигнаха нейната стая, тя дръпна завесата и Ванахомен отново бе Принц в нейните обятия, макар само за тази нощ.
7.
GGD
Сянката
Ханани още трепереше, когато стигна до Хетава. Слънцето вече бе залязло, защото тя заобиколи през два пазара, вместо да поеме по най-прекия път през занаятчийския квартал. Повечето майстори работят нощем, когато е по-хладно, така че в квартала бе сравнително спокойно - хората едва се събуждаха, но кисуатски войници имаше и там. Те бяха навсякъде в града. Из пазарните улици се чувстваше по-сигурно - те бяха многолюдни, защото търговците тепърва започваха да затварят своите сергии за през нощта.
Когато изкачи стълбите пред храма, се зарадва, че Анарим вече не е на пост. Заместникът му почти не я погледна. Дали знаеше Анарим, че кисуатските войници издевателстват открито над хората в града? Надали. Иначе щеше да разпореди ескорта - нямаше само да го препоръча. Чувала бе слухове (кой не беше?), но се надяваше, че кисуатци ще покажат поне някакво подобие на респект към Закона и Мъдростта, които управляваха обществото в Гуджааре. Но ако Пазителите не знаеха, че нещата са се променили, то и Бирниците сигурно не знаеха.
Длъжна бе да ги предупреди.
Спря в сянката на една от колоните в Залата и допря длан до гръдта си, сякаш с това би могло да успокои лудия ритъм на сърцето си. Не искаше да казва на Бирниците. Тази неохота бе ирационална и безотговорна, но само мисълта за онези мигове я накара да чуе отново звука от ритниците в тялото на падналия търговец, да види жестоките очи на войниците, да усети киселия вкус на своя собствен страх. Длъжна бе да се намеси. Но прекрасно съзнаваше, че ако на улицата нямаше толкова народ, те щяха да набият и нея, а може би още по-лошо. Какво можеше да направи, да каже, за да ги спре? Дори в този момент не бе в състояние да измисли нищо подходящо и това сякаш бе най-лошото от всичко. Клела се бе да поддържа Закона, а не можеше да измисли никакъв мирен начин за излизане от безизходицата. Един Лечител би трябвало да е способен на това.
„Учител Йехами сигурно е прав за мен. Вероятно наистина не съм достатъчно силна, за да Й служа.“
Тази мисъл я изпълни с болка и срам, а подобни чувства не биваше да се допускат под погледа на Богинята. Ханани въздъхна дълбоко, готова да се запъти към своята килия, където можеше да си възвърне покоя чрез молитва…
- Сестро? - Иззад колоната се появи някакъв послушник, който примигна насреща и в полумрака, а след като я видя добре, затаи дъх. - О, прости ми, Чирак-Лечител. Мислех, че… - От неудобство пристъпи от крак на крак. - Те питаха за теб.
Ханани на свой ред примигна от изненада.
- Кои те?
- Супериорът и неговите гости. Изпрати неколцина от нас да те търсим, но никой не знаеше къде си отишла.
Стомахът и се сви от нова тревога.
- Преди колко време?
- Веднага след залез слънце. Не много отдавна. - Момчето присви очи срещу лицето и. - Да не ти е лошо?
Ханани си даде сметка, че е обгърнала тяло с ръце, все едно и е студено. Отпусна ги надолу и изправи снага.