- Още не. - Гласът му прозвуча още по-сърдито. Тя търсеше трескаво нещо, с което да привлече интереса му. - Макар че, ако сънят се разпространи извън тези четирима…
Той изведнъж млъкна. Тианет наля сладко вино в една чаша, сложи я заедно с чинията върху поднос и го вдигна.
- Трябва да се погрижа за нашия гост, татко.
- Добре - отвърна той разсеяно. Погледът му бе прикован в масата, в главата му гъмжаха мисли. Момичето понечи да тръгне, но спря, когато я повика по име.
- Да, татко.
- Тантуфи - промълви той. - Ако я доведем в града, за колко време ще се разпространи сънят?
Това значи си мислеше той. Не бе изненадана от жестокостта му, а само от избрания способ. Той ненавиждаше Тантуфи.
- Не знам, татко. - Това бе истина. - Но сред толкова народ и при тази гъстота - сигурно ще стане бързо.
Той кимна, а очите му заблестяха, докато развиваше мисълта си.
- Хетава представлява заплаха за нашите планове. Те са поддръжници на Кисуа. Само че сънят на Тантуфи ще ги обърка, нали? - Усмихна и се. - Накрая ще намерят лек, но дотогава…
В съзнанието и се появи образът на Тантуфи. Детето щеше да си изплаче очите, ако станеше причина за подобно страдание. Но щеше да го направи, щеше да пусне магията си като отрова по жилите на града, защото нямаше как да се възпротиви. А баща им щеше да бъде доволен да види най-накрая полза от проклятието на Тантуфи.
- Така е, татко - промълви Тианет. - Ще пратя да я доведат, ако желаеш.
- Добро дете си ти. Направи го веднага, след като гостът си тръгне.
9.
G0D
Уговорки
Пътят от Гуджааре до пустинята бе дълъг и отегчителен. С цел да заблуди евентуални преследвачи Ванахомен не тръгна право на запад, а най-напред се отправи в южна посока, към един от крайречните градове, където се поглези за последно с баня и гуджаарейска храна, преди да смени коня и работническата препаска с камила и пустинно облекло. Без булото или някой друг от племенните знаци на Банбара, разбира се - свалил бе даже характерните украшения от Лае-ка, преди да я настани в градския обор и да потегли към столицата. Докато се намираше в Гуджааре, той бе просто обикновен пустинник, като всеки друг от десетките малки племена, битуващи в сянката на Гуджааре. Чак когато стигна предпланините, които обозначаваха границата между долината на Кръвта на Богинята и пустинята, Ванахомен добави отличителните знаци на своята банбарска принадлежност - тюрбана с було за скриване на долната част от лицето и робата в тъмновиолетово и кафяво.
Целия път изкара в нещо като медитация, вглъбен в мисли под ритъма на равномерния камилски тръс, сред еднообразен пейзаж на опечен от слънчевите лъчи камък. На отиване бе обмислял стотици планове, но сега съзнанието му бе заето от нещо съвършено различно.
„Харесва ли ти, Принце? Нека ти покажа и друго.“
Тианет. Богове, каква жена. Щеше да я вземе, разбира се. Такова бе желанието на Санфи - ясно като бял ден - и Ванахомен нямаше да го разочарова. Въпреки дневния зной той потръпна при спомена за нейните устни, за магическите ръце по кожата му, за търпението, с което извличаше облекчението му, та чак да примре от удоволствие. Как се бе научила на всичко това? Нямаше значение. Трябваше да я има отново и щом за целта се налагаше Санфи да стане дядо на бъдещия престолонаследник, така да бъде.
По пладне бе потънал изцяло в мечтания, оставил Лае-ка да се оправя почти без подканване с пътя от един назъбен рид към следващия. Когато си върнеше Ките-ян, щеше да настани Тианет в собствените си покои, както неговият баща бе почел майка му. А нима майка му няма да се зарадва от неговия пръв брачен избор - девойка от шуна? Родословието на Санфи е старо и високо уважавано…
От една скална издатина над него се посипаха камъчета.
Изтръгнат грубо от тези мечтания, Ванахомен трескаво потърси едновременно ножа и юздите. Огледа хребета за някакво раздвижване или чужда сянка.
Нищо.
Лае-ка изрева гръмко, сякаш се скара на Ванахомен. Той не и обърна внимание и продължи да проучва околността, докато камилата все така следваше пътя. Нямаше ново раздвижване, но нервите му си останаха опнати като струни. Тук скалните склонове от двете страни бяха прекалено сближени, с твърде много кухини и с големи камъни по тях. В никакъв случай не биваше да се разсейва до такава степен в това идеално за клопка място.
Подтикван от инстинкта си, той слезе от Лае-ка и я поведе встрани от главната пътека, по стръмно дере, издълбано от пролетни порои. То минаваше по същия склон, от който се бе посипал чакълът, но даваше по-големи възможности за прикритие в сравнение с пътеката долу. Зад куп едри камъни съзря неголяма пещера - два пъти колкото ръста на камилата…