… А в нея се бе свил мъж.
Ванахомен вдигна ножа.
- Кой… - Спря по средата на въпроса, смаян от жеста на мъжа. Той допря мълком пръст до устните си, а с другата ръка посочи зад гърба на Ванахомен. Почти в същия миг той долови отзвук от гласове тъкмо от указаната посока.
Какво… Потупа врата на камилата - банбарски сигнал за спиране и пълно мълчание. Тя тръсна недоволно глава, но се подчини. Ванахомен се опита да надникне между камъните, за да види кой идва.
Там, през два хълма от тях, имаше бронзови отблясъци и яркозелени като гора в дъждовно време облекла - четворка кисуатски войници.
Ванахомен обърна поглед към мъжа в пещерата, който му кимна мълчешком. Мястото навярно позволяваше да види войниците от по-далеч. Ако Ванахомен не бе реагирал на шума от онези камъчета - за които сега разбра, че са хвърлени нарочно от непознатия с цел да го предупреди, войниците щяха да го забележат, когато изкачат поредния хълм.
Мъжът отговори на погледа с чудновато и донякъде познато спокойствие. Нещо у него притесняваше Ванахомен, но не колкото четиримата войници, така че засега насочи вниманието си към по-голямата заплаха.
Че не търсеха него, бе ясно почти от пръв поглед. Оставили бяха конете да вървят, без да бързат, а подкованите им копита вдигаха много по-голям шум от камилските. Говореха високо на някакъв провинциален диалект на суа, който Ванахомен едва разбра, но му стана ясно, че иде реч за облог. Един от тях се хвалеше с нещо, а дрезгавият смях на останалите сякаш потвърди предположението на Ванахомен. Все така в смях и закачки, те се изгубиха от погледа му.
Ванахомен остана неподвижен известно време, което му се стори като часове, заслушан в последните глъхнещи звуци от конски копита. И тогава, най-накрая, изкачи склона до входа на пещерата, за да заговори тихо непознатия мъж.
- Кой си ти, в името на боговете?
- Анарим - отвърна мъжът, като се изправи с пъргавината на танцьор.
Препаската му бе черна и без украса, но по-къса, отколкото бе модерно. Не носеше огърлица, макар около шията и по раменете му да личеше ясно по-светла ивица - явно обикновено носеше. Усещането на Ванахомен за нещо познато се засили -примесено с инстинктивен сигнал за опасност, когато забеляза боядисани в черно кожени предпазители над китките, подобни на глезените, както и ръкохватка на къс меч, надникнала иззад рамото на мъжа.
Усетил сякаш внезапно избухналия гняв на Ванахомен, непознатият кимна и каза:
- Пазител на Хананджа.
Ванахомен изсъска зад булото и стисна по-здраво дръжката на ножа, готов да се бие до смърт. Само че през червената пелена на омразата в съзнанието му се процеди логична мисъл. Пазителят можеше да остави кисуатските войници да го забележат. И все още имаше възможността да го стори - трябваше само да извика и войниците щяха да довтасат, преди Ванахомен да съумее да яхне Лае-ка и да я накара да забърза ход.
Ванахомен съвсем бавно свали ножа.
Пазителят се отпусна едва-едва, отказал се от вече намисления ход.
- Не те очаквах преди утре. Ти си Карис, едновремешният генерал на Гуджааре, нали?
- Ка… - Гневът връхлетя отново Ванахомен, щом разбра истината. - Карис ме е предал.
Върху лицето на Пазителя за миг се изписа изненада, която се стопи начаса.
- А, значи си Ванахомен, комуто служи Карис.
- Аз съм Ванахомен, който ще убие Карис, щом му се мерне пред погледа - сопна се младият мъж. Карис да заговорничи с Хетава зад собствения му гръб! Едничкото чувство, по-силно от гнева на Ванахомен в тази минута, бе скритата в него болка. „Карис, глупако дърт, бях ти поверил живота си!“
Пазителят се вгледа в него.
- Значи това е причината за молбата му да се срещнем тайно - ти не питаеш любов към Хетава.
Ванахомен впери очи в мъжа и едва успя да сдържи гласа си, когато гневът му намери верните думи:
- Хетава уби моя баща. Отвориха портите на столицата и пуснаха вътре чужденци, та да ни завладеят! Ако питат мен, всички гуджаарейци трябва да въстанат като един и да издавят вашата пасмина в морето.
- Ако си спомням правилно, точно твоят баща изправи Кисуа срещу Гуджааре. - Тонът на Пазителя бе нечовешки безстрастен, също като изражението на лицето му. Нямаше и помен от укор, макар Ванахомен да усети думите му като плесница.
- Той нито за миг не е искал покоряването на Гуджааре -сопна се младежът. Сетне се приближи и влезе в тясното пространство на пещерата. - Каквито и грехове да има моят баща, всичките му действия целяха доброто на Гуджааре. И нямам никакво намерение да го оправдавам пред теб! - Макар че правеше точно това. Побеснял на самия себе си, Ванахомен посочи с върха на ножа отвратителното безучастно лице. - Кажи ми защо чакаш моя човек тук.