Най-накрая стигна до голяма красива шатра от кафява камилска кожа. Върху забити около входа колове бяха издълбани гуджаарейски пикторали, а над входната завеса се мъдреше герб - слънцето и лъчите от Ореола на Залеза, символ на неговото родословие. Истинският Ореол, пазен някъде в окупираната от Кисуа Гуджааре, представляваше полукръг от ковано злато, обкръжен от пластини слонова кост в червено и жълто. Този тук бе издялан от мрамор и допълнен с орнаменти от тъмно и светло полирано дърво. Бе изработен с вкус и според банбарските представи също бе скъп, но Ванахомен даже след десет години не виждаше в него нищо по-различно от евтина имитация, каквото си и беше.
- Няма ли да влезеш? - провикна се майка му откъм вътрешността на шатрата.
Ванахомен трепна при звука на този глас. Не само от изненада. Стегна се вътрешно, дръпна завесата и влезе.
- Прощавай, мамо. Бях се замислил.
Хендет, съпруга на гуджаарейския Крал в сънищата, лежеше върху дебела постеля от кожи и плетени от захарна тръстика рогозки, облегната на две възглавници с пискюли. Когато Ванахомен прекоси застлания с килими под, тя остави настрана дебел свитък и разтвори обятия.
- Цял бащичко си станал - каза, а той коленичи за прегръдка. - Все мислиш и мислиш. За какво този път?
И преди бе усещал слабост в гласа и. Обикновено говореше с нисък за жена тембър, дрезгаво и силно, а сега сякаш бе с памук в устата. Нямаше как да не усети колко е отслабнала и да не забележи изсъхналата като пергамент кожа.
- За много неща - отвърна с принудена усмивка Ванахомен. - А ти си все така хубава.
- Учила съм те да лъжеш подобре - отвърна с престорена строгост Хендет. Това предизвика неговия искрен смях и уталожи донякъде страховете му, защото ако тя се чувстваше достатъчно добре, за да се шегува, значи имаше надежда. - Унте разправя, че набегът е протекъл успешно.
Той кимна, а сетне стана сериозен. Посегна да свали булото и тюрбана си.
- Знаеш ли къде е Карис, мамо?
Тя понечи да отговори, а после върху лицето и се изписа хитро изражение.
- Всеки момент ще тръгне да изпълнява една моя поръчка - каза най-накрая.
- За как… - Успя да удържи избухването си, защото тя бе гуджаарейка и никога не би приела подобно нещо. Ванахомен стисна юмруците си, опрени върху коленете му. - Мамо, ти ли си поръчала да договори съюз с Хетава?
Хендет му хвърли хладен поглед, който все пак го опари.
- Пратих го да сключи съюз с Хетава. Унте прие техните условия, макар едно от тях да е среща с теб преди официалното подписване.
- Унте! И ти… - Той се изправи със скок и закрачи напред-назад из ограниченото пространство на шатрата, като дишаше дълбоко, за да спре туптенето в слепоочията си. Когато отново бе в състояние да говори с нормален тон, спря и застана с лице към нея. - Те убиха мъжа, когото обичаше, мамо. Те го използваха и тормозеха, изкористиха магията на Богинята в името на властта… - И замлъкна под нейния пълен с раздразнение и скръб поглед. Сякаш бе разочарована от него.
- Толкова приличаш на баща си - промълви майка му тихо и той бе принуден да замълчи. - Справи се добре, независимо от всичко, което се случи. Даже много добре. Гордея се с теб и ти вярвам. Но точно в това отношение… - гласът и стана леден като океанска вода - … си голям глупак, Ванахомен.
Той подскочи.
- Какво?
- Гуджааре се гради върху четворка сили. - Очите на Хен-дет станаха твърди като камък. Някаква изолирана част от съзнанието му ликуваше при мисълта, че е способна да прояви подобна ожесточеност въпреки болестта. Тя си оставаше кралица, колкото и да бе отслабнала телом. Но нейните думи…
- Реката, кастите, армията и Хетава. Тия жреци, дето толкова ги мразиш, обучават нашата младеж, държат народа здрав и доволен, раздават правосъдие… И владеят магията, Ванахомен. Власт като никоя друга в будния свят. Без тяхно участие дори да си върнеш по някакъв начин трона, той никога не ще бъде твой.
- Военната каста обеща да ми помогне в крайната битка
- запъна се Ванахомен, - а сега и аристократите застават зад мене Сключих споразумение с водача на шуна Санфи. Простолюдието ще приветства завръщането ми…