- Друг път! Хич през ум да не ти минава! Не и без подкрепата на Хетава! Ванахомен, прекалено умен си, за да допускаш подобни мисли. - Тя протегна ръка с въздишка. След продължително гневно колебание, синът и коленичи и я пое. Тя го погали и каза: - Баща ти те възпита в мъдрост. Пренебрежението към Хетава не е проява на такава. Нямаш им доверие? Никой не те кара насила. И аз не съм забравила техните престъпления.
- Твърдият и поглед стана някак отчужден. Гневът и се насочи другаде. - Но дори аз разбирам, че това е необходимо.
Ванахомен отклони очи в израз на мълчаливо несъгласие. Тя въздъхна.
- След като вече си завзел властта, ще сключиш споразумение с Кисуа, нали така? Колкото и да ги мразиш. А за да се отплатиш на банбарци, ще им дариш търговски преференции, каквито никой друг народ не е получавал. И с това ще предизвикаш гнева на търговската каста, но ще го сториш така или иначе, защото Гуджааре е прекалено слаба за още една война. Вярно ли е?
Ванахомен стисна зъби.
- Това е съвсем друго.
- И защо да е друго? Бирникът, който уби баща ти, си сътрудничеше с Кисуа. А благородниците, на чиято подкрепа толкова се радваш - те къде бяха, когато баща ти загина, а ние тримата изпаднахме в отчайваща нужда? Оставиха ни да мрем като кучета! - Тя отново въздъхна и посегна да погали косата му. - Простата истина е, че не можеш да се довериш на когото и да било от съюзниците, сине мой. Никой крал не може да си позволява доверие. Както не можеш да допуснеш омразата да надделее над здравия разум.
Той се съпротивляваше вътрешно на истината в нейните думи. Самата мисъл за съюз с Хетава оставяше в душата му горчилка на вина, на предателство. Какво би казал баща му, ако разбере, че се е съюзил с неговите убийци?
„Че правя онова, което съм длъжен“ - дойде нежеланият отговор. И той най-накрая сведе глава пред Хендет в израз на подчинение.
Тя погали плитките му одобрително.
- А сега ми кажи как разбра.
- Срещнах един от храма. Пазител. В планината. Даде ми това. - Измъкна свитъка от една гънка на робата си.
- А ти дори не си го отворил? Добре поне, че не си го хвърлил. Виж какво пише вътре.
Ванахомен измъкна ножа си, разряза възлите-печати и зачете официалните пикторали на глас:
До Ванахомен, избран наследник от Крал Еникет (да почива в Нейния покой вечно), привет.
Твоето искане за среща е прието. Пратеник ще се яви на мястото, където е предаден този свитък, по залез слънце на четвъртия ден от осмия месец на жътвата.
Изисква се ти и твоите съюзници да не предприемате нови нападения срещу общия ни враг, преди да се състои тази среща.
Подписи липсваха. Ванахомен се намръщи. Запрати свитъка на пода и пак тръгна напред-назад.
Хендет протегна ръка към посланието. Гневът на младия мъж се укроти донякъде, когато видя колко силно трепери майчината ръка, преди тя да я скрие, като остави свитъка в скута си, за да го прочете, когато остане сама. - Трябва веднага да кажеш на Унте.
- Не планирам нови нападения, заради предстоящия събор по повод слънцестоенето - отвърна Ванахомен, ядосан сам на себе си. - Това е съвпадение, но когато чуят подобно „изискване“, другите племенни водачи ще помислят, че се подмазвам на Хетава. - Той замълча замислен. - Бих могъл да пренебрегна искането…
- През ум да не ти минава - настръхна Хендет. - Знаеш не по-зле от мен, че това не е изискване, а условие за сключване на съюз. Унте ще разбере.
- Унте не е проблем - отвърна той, а после и разказа как уби Вуджег заради заклания от него гуджаарейски войник. -Това бе явно предизвикателство, неподчинение. Изрично разпоредих да не се убиват гуджаарейци, а той го стори нарочно.
- Значи си бил прав да го премахнеш - отсъди Хендет. -Макар да е жалко, родът на Вуджег… - Гласът и секна. Явно изтощена, тя се излегна върху възглавниците, за да си поеме дъх. - Те имат огромно влияние върху Дзике-Банбара. Ще направят опит да… да настроят това племе срещу теб.
- Знам - отвърна мрачно Ванахомен.
Изведнъж всичко това му се стори прекалено голям товар само за един гръб - Банбара, майчината болест, трижди проклетия Хетава. За всичко бяха виновни жреците, каза си той сърдито. Да не бяха техните Бирници, баща му щеше да си е жив и здрав, Кисуа щеше да е най-новата територия на Гуджааре, а за самия него щеше да остане само да се навърта около Тианет.
„Но дали щеше да ме иска тя, ако баща ми бе все още Принц?“ Неприятна, грозна мисъл.
Нямаше никаква полза да се тормози с такива точно сега.
- Трябва ти почивка - каза той на Хендет.
- Нищо ми няма на мене - отвърна тя, но не се възпротиви, когато и помогна да легне.